Накрая автобусът все пак дойде. В пристъп на остроумие спътникът му рече:
— Глей, глей. И т’ва ако не е Дълго куче! Схващаш ли? Щото автобусът е на „Грейхаунд“2, а хрътките са си дълги.
Купиха си билети до Порт Оторити в Ню Йорк, който се оказа истински кошер, също като всеки федерален затвор, в който Уилсън беше попадал. Но беше и вълнуващо в същото време, защото за пръв път от години насам Уилсън можеше да похарчи пари — истински пари — в магазин. Купи си хотдог и вестник. След това се качи на друг автобус за Вашингтон.
Пристигна малко след четири часа и взе такси до хотел „Монарх“, където — благодарение на Бо — имаше резервация. (Което беше добре, защото наличните му авоари възлизаха на по-малко от петдесет долара.)
— Всичко е предплатено. Румсървис, минибар, Нинтендо… — Рецепционистът се усмихна на малката си шега, после плъзна формуляр към Уилсън. — Само попълнете това, ако обичате…
Уилсън написа името си, но когато стигна до празното място за адреса, се поколеба. Имаше шанс, макар и малък, рецепционистът да се усети, че пощенският код е фалшив. Но пък единственият истински пощенски код, за който се сещаше Уилсън, беше кодът на пощенската кутия до поискване към „Алънуд“, а той нямаше да му свърши работа. Така че Уилсън промени последната цифра, а останалото си го съчини: ул. „Пайн“ №12, Ренде, Пенсилв. 17886. Рецепционистът не реагира, което вероятно означаваше, че никога не е бил в затвора. В противен случай щеше да се усмихне, защото „ренде“ беше жаргонна дума за затворник, който е изперкал.
— Ще ви трябва ли помощ за багажа?
Уилсън вдигна глава. Тоя тип поднася ли го? Кашонът с всичките му вещи чакаше на пода.
— Не, благодаря. Ще се справя сам.
Рецепционистът кимна учтиво, после пъхна карта за електронна ключалка в прегънатия на две формуляр, написа отгоре номера на стаята и плъзна всичко към Уилсън. После смръщи вежди, замисли се и вдигна пръст.
— Мисля, че пристигна нещо за вас — каза той. Обърна се, хлътна през някаква врата, след няколко секунди се върна и връчи на Уилсън пакет с опаковката на „Федекс“, все едно беше възглавничка за коронация. — Добре дошли в хотел „Монарх“…
Уилсън кисна във ваната половин час, като регулираше притока на гореща вода с леки движения на левия си крак. В един момент температурата на водата се изравни с неговата и той изгуби представа къде е водата и къде — собственото му тяло. Все едно се беше разтворил като захар в чаша чай.
На ръба между съня и реалността той се носеше между два свята и множество самоличности. Затворническият свят и Вашингтон. Затворник и гост в скъп хотел. Светлинки танцуваха от вътрешната страна на затворените му клепачи.
В главата му прошепна глас: „Не бива да се отпускаш така. Отпуснеш ли се, ще свършиш като Марат.“
Мислеше за картината, онази на Жак-Луи Давид, която изобразява френския революционер мъртъв във ваната. Отпуснат. Обезкървен. Преподавателят на Уилсън по история на изкуството в „Станфорд“ се беше пошегувал, че картината придавала ново значение на израза „кървава баня“. (Което му напомни, че имаше работа за вършене.)
По пода се разплиска вода, когато Уилсън скочи, излезе от ваната и отиде до мивката. Прав пред огледалото, строен, зачервен и лъскав от водата, той се почувства като змия, която току-що е изпълзяла от старата си кожа.
Но татуировките по гърдите му говореха друго. Със счупена игла и писалка с мастило съкилийникът му го беше нашарил, обличайки го с ризата на духовете. Полумесец на едното рамо, звезди на другото. Птици и една мечка, водно конче и груба скица на мъжа, с когото носеха едно име, прекопирана от дагеротипна фотография в една книга. А отдолу се мъдреше надпис от точки и наклонени черти, който в превод от езика на паюта гласеше:
Когато земята трепери, не бой се.
Той беше Танцуващият с духове.
Докато прокарваше самобръсначката по бузата си, на Уилсън му хрумна — и не за пръв път, — че тази история с татуировките може и да беше грешка. От онези мъжкарски простотии, с които затворът беше пропит толкова, колкото и с вездесъщата миризма на почистващи препарати.
А той и без татуировките се набиваше на очи. Първо, беше висок метър и деветдесет и през всичките години в клетка беше работил на открито и се беше опитвал да води здравословен живот. Лицето му беше потъмняло до цвета на мед, плоско и широко. Орловият нос стърчеше като кука между очите, които също като косата му бяха тъмни, почти черни.
Като всички мъже от народа си и той имаше рядка брада, затова не използваше крем за бръснене. Няколко движения с бръснача бяха достатъчни. Уилсън метна евтината самобръсначка в кошчето за боклук и посегна да вземе белия халат от закачалката на вратата. Беше толкова мек, че все едно се уви в облак.