— Което е къде?
— На река Линди. На трийсетина километра от пистата. — Белов се ухили. — Територия на пигмеи. Един съвет — не се ебавай с тях.
Уилсън се облегна назад. „Ще се случи“, мислеше си той. Огледа се в опит да си го представи. Място като това, но хиляди пъти по-голямо. Системите се сриват, осветлението угасва. Фонтанът замира, температурата бързо се покачва без климатиците. Не! Има генератори, нали? „Спасени сме!“ Осветлението се включва с примигване и всички си отдъхват. Прилив на смях и реплики, а после — уви! — и генераторите угасват. Храната започва да се разваля, смрад се разнася навсякъде. Може би — само като идея — хората няма как да излязат. Вратите са автоматични и тежат цял тон. Ако няма как да излезеш и останеш заключен вътре… след два дни ще е като във филм на Джордж Ромеро. От мисълта го напуши смях. „Мълчанието на агнетата“ откъдето и да го погледнеш. Всички тези хора, сервитьорите и шейховете, бизнесмените и мутрите — затворени в този огромен буркан и се пържат в собствен сос. А Фифти Сент има грижа за забавната програма.
— Какво е толкова смешно? — попита Белов.
Уилсън поклати глава, осъзнал, че се е засмял на глас.
— Нищо, аз просто… Е, и каква е програмата, след като пристигнем в Конго?
Белов сви рамене.
— С кола до Бафуазенде. Срещаме се с командир Ибрахим да си поприказваме хубаво. Ако всичко наред, ти си получаваш паричките. На следващия ден пътуваш за Кампала.
— Какво има в Кампала? — попита Уилсън.
— Летище. Врата към света.
— А ти?
— Обратно към Шариах.
Уилсън отпи от чая си. Осъзна, че замине ли си Белов, той остава сам — ако не броим Зеро и Халид — в компанията на четири милиона долара във вид на диаманти.
— Да те питам нещо — каза той.
— Какво?
— Този тип, Ибрахим, той е доста близък с Хаким, нали?
Белов кимна.
— Какво ще стане, ако аз изчезна?
Белов се намръщи. След миг каза:
— Зависи.
— От какво?
— От диамантите. Ако ти изчезнеш — тъжно! Ще поплачем в Шариах, в Бейрут, но… ще продължим напред. Освен ако диамантите не изчезнат с теб. Тогава — голям проблем. За всички. И за полковник Ибрахим също. — Руснакът се ухили и чукна с показалец по слепоочието си. — Виждам, че колелцата се въртят, но… нямай грижа. Хаким пращал много хора в Конго. Досега не сме изгубили нито един!
Уилсън кимна, но не изглеждаше щастлив. Мислеше си за последния имейл на Бободжон.
— Ами Хаким? Какво ще стане, ако той изчезне?
Белов изду бузи. Постоя така няколко секунди, после издиша бавно. Накрая каза:
— Тогава — краят на света, ето какво.
16.
По-нависоко беше по-безопасно и по-спокойно.
Излетяха от Шариах малко след полунощ, издигнаха се на дванадесет хиляди метра над пустинята Руб’ал-Кали и останаха на тази височина, докато Етиопия не изчезна зад тях. Започнаха да се спускат някъде над Южен Судан, все по-ниско и по-ниско, наближавайки границата на Уганда с Конго. И тогава самолетът потъна в море от облаци, луната изчезна, а крилете започнаха да вибрират — отначало слабо, после все по-силно.
— Предпазния колан — каза Белов.
Пилотската кабина беше тиха и тъмна, таблото светеше меко, корпусът на самолета скърцаше. Белов и навигаторът си говореха тихо на руски, докато пилотът нанасяше корекции с помощта на уредите.
Уилсън си сложи колана. Светкавица разцепи небето и всичко се обля в ярка светлина — облаците, кабината, лицата на мъжете. След миг нощта се върна отново. Плътни купести облаци със сияние по краищата запълваха прозореца.
Самолетът се отклони рязко от курса си.
— Най-добре да се спуснем веднага — каза Белов.
— Да, наистина. Онази светкавица…
— Майната й на светкавицата! Кварталът е лош… истинска каша!
Уилсън стрелна с поглед търговеца на оръжие.
— И кой е виновен за това? — попита той, докато самолетът пропадаше през яма в нощта, а откъм малкия пътнически салон отзад се чуваха възклицания. Белов се изкиска.
Висотомерът се въртеше бясно обратно на часовниковата стрелка, корпусът се тресеше, а в кухненския бокс зад тях изпопадаха подноси с посуда. Уилсън изрита някаква чаша и залепи нос за прозореца, оглеждайки земята за светлини, за летище… за каквото и да било.
— В такова време се сещам за Даг Хамаршелд — призна Белов. — Онзи, знаеш го? Голямата клечка от ООН. Разби се над Катанга. Отдавна беше.
— Противовъздушни оръдия?
Белов поклати глава.
— Не! Времето било гадно и… а бе, летели по инструменти, да? И друг самолет ги закачил и ги запратил право в планината. И няма повече Хамаршелд!