Уилсън потръпна. Главата му беше стегната като в менгеме, дори очите го боляха. Можеше да си представи какво е да пропаднеш под облаците и да налетиш на стена от камък и дървета. Поне става бързо. Зърваш края си и той настъпва, преди да си се уплашил до смърт. Но ако в самолета избухне бомба или ги удари ракета… Вероятно горивните резервоари ще избухнат и всичко ще свърши за миг. Но ако самолетът се разпадне бавно, парче по парче? Ако пътниците пропаднат във въздуха като болни птици, като самоубийци… или като онези хора, които скочиха от покрива на Световния търговски център?
Под крилата се появиха светлинки, когато самолетът раздра облаците на височина четиристотин метра. Пилотът изправи крилата и зави към правоъгълника от светлинки — писта навярно, — очертани в мрака напред.
Вече никой не говореше празни приказки, разменяха се бързи реплики на руски, докато самолетът захождаше към пистата. Колесникът се спусна с ужасяващ звук, самолетът се разтърси и за миг Уилсън реши, че този път със сигурност са ги ударили — но с какво, нямаше идея. Притиснал чело към прозореца, той виждаше дирята на изгорелите газове над крилото, пърхащите елерони, а напред — шепа камиони и военни джипове, чиито фарове осветяваха пътя.
Самолетът беше спрял преди не повече от трийсет секунди, когато товарната врата започна да се спуска. Зеро и Халид вече стояха в готовност — раниците в една ръка, автоматите „Хеклер & Кох“ в другата. Бяха зарязали спортните сакове. В Африка нямаше да им трябват, а оръжията така или иначе нямаше как да внесат в Холандия.
Белов ги поведе към рампата. Заля ги ослепителна светлина от фаровете на паркираните покрай пистата камиони и военни джипове. Уилсън си пое дълбоко дъх и вкуси за пръв път ароматите на Африка.
— Макс!
Истински гигант се очерта в светлината на фаровете, тръгна към тях и прегърна руснака с дълбок смях. По преценка на Уилсън този тип би бил съвсем на място в отбора на Сан Антонио Спърс, колкото до възрастта му — изглеждаше на неговите години. Имаше ритуални белези на двете си бузи и голям диамант в меката част на лявото ухо. С армейски кубинки и сивкава маскировъчна униформа, мъжът носеше двоен презраменен кобур с по един глок под всяка мишница. На крачка зад него, вляво и вдясно, стояха дванайсетинагодишни момчета с лица на херувими и автомати „Калашников“ в ръце.
— Командир Ибрахим, позволете ми да представя господин Франк — обяви Белов.
Командир Ибрахим стисна ръката на Уилсън — почти я смаза, по-точно, — ухилен до уши, после отстъпи назад, смръщил вежди в театрална подозрителност.
— Американец?
Уилсън кимна.
Белов побърза да уточни:
— Господин Франк е добър приятел на господин Хаким. Правим добър бизнес с него.
Командир Ибрахим кимна замислено. Накрая каза:
— Такома Парк.
Гласът на африканеца беше дълбок, с британски акцент. Но Уилсън нямаше представа за какво говори.
— Моля?
— Такома Парк! Бил ли си там?!
Уилсън погледна към Белов, но руснакът отклони поглед, все едно му казваше „оправяй се сам“.
— Имате предвид предградието… онова в Мериленд?
— И Ди Си — част от него е в Ди Си.
Уилсън кимна. Говореше за окръг Колумбия.
— Да — каза той. — Бил съм там един-два пъти.
Командир Ибрахим се тупна с юмрук по гърдите, после вирна пръст към Уилсън.
— А аз прекарах там цели две години!
Уилсън не знаеше как да реагира на тази информация, затова се задоволи с едно „Ха!“
Командир Ибрахим се обърна към момчето войник вдясно от себе си.
— А този тук е мой човек — заяви той.
Хлапето се изкиска.
Пътуваха петдесетина километра до миньорския лагер близо до Бафуазенде по черен път, който, за изненада на Уилсън, беше в сравнително добро състояние. Изминаха разстоянието в елегантен мерцедес седан. Командир Ибрахим седеше отпред до шофьора и пушеше марихуана. Уилсън се възползва от вградения мокър бар и си сипа чаша малцово уиски, чисто. Белов направи същото. За Уилсън това беше миг на самодоволство, за Белов — поредният работен ден.
Ескортът им се състоеше от два автомобила — бронетранспортьор отпред и „техническа поддръжка“ отзад. Въпросната техническа поддръжка представляваше джип „Гранд Чероки“ със срязан покрив и картечница на мястото на задната седалка. Матовочерен, преустроеният високопроходим автомобил имаше импровизирана броня и съзвездие от дупки от куршуми по предния ляв калник. Опитът да се запълнят с епоксидна смола се беше оказал неуспешен и трагичен от козметична гледна точка.