Бронетранспортьорът бил БТР-70, както гордо го уведоми Белов. Лично той го бил продал на командир Ибрахим. Имал вградени картечници и газел без проблеми във вода.
— Хубава руска машина! — не пропусна да се похвали Белов. — Правят ги в завод „Арзамас“ в Нижни Новгород. Но много тежка! Десет тона!
— Единайсет — поправи го Ибрахим.
Белов се канеше да възрази, когато картечен залп откъм „техническия“ ги прекъсна.
Група мъже край пътя се хвърлиха панически към гъстите храсти.
Белов и командир Ибрахим се разсмяха.
— Какво беше това, по дяволите? — попита Уилсън.
Ибрахим се изкиска.
— Местни хора — каза той. — Нямай грижа.
— Ударихме ли ги?
Ибрахим сви рамене.
— Не знам. — Каза го така, че спокойно би могъл да добави: „На кого му пука?“
Уилсън погледна през задното стъкло. Небето на изток просветляваше.
— И къде отидоха?
Белов изсумтя.
— Никъде! След пет минути ще изпълзят обратно. Като хлебарки!
Ибрахим се обърна към Уилсън.
— Видя ли въжето?
Уилсън поклати глава. Видял беше само половин дузина мъже, които бягат, за да си спасят кожата.
— Имаше въже през пътя — обясни му Ибрахим. — Връзват го за дърво.
— И?
— Като наближи кола, опъват въжето, за да я спрат.
— Ти не спря — отбеляза Уилсън.
— Имам бронетранспортьор. Защо да спирам?
Белов се изкиска, Ибрахим се разсмя.
— Наричат себе си „бирници“ — каза командирът и усмивката му изчезна. — Явно си мислят, че са представители на правителството. Но аз не мисля така. Да си виждал данъчни инспектори, които клечат край пътя с въже в ръка?
Уилсън поклати глава отрицателно.
— Е — каза Ибрахим, — аз пък ги виждам всекидневно.
Пътуваха близо час, преди да наближат комплекс от сглобяеми постройки, издигнати нагъсто зад бетонна ограда, увенчана с бодлива тел и посипана с натрошени стъкла. Разположен на километър от миньорския лагер, комплексът приютяваше „административните офиси и военния щаб“ на командир Ибрахим.
— Може да си починеш малко — каза Ибрахим на Уилсън, — докато с моето приятелче прегледаме товара. А следобед ще те разведа да разгледаш.
Уилсън нямаше нищо против, защото се чувстваше уморен след дългия полет. Следван от Зеро и Халид, той тръгна след пигмей с голи гърди, който ги заведе по стълбище към втория етаж на една от сградите, където имаше десетина стаи за гости. Стаите бяха семпло обзаведени, но добре поддържани. В стаята на Уилсън имаше дори климатик, който гърмеше като камион с пробито гърне. Но успяваше да охлади въздуха в помещението до поносими температурни стойности и да отнеме част от влагата.
Уилсън изрита обувките си и се просна на леглото. Въпреки умората сънят бягаше от клепките му. Усети комар да каца на ръката му, отвори очи и изчака насекомото да се нахрани. После сви пръсти в юмрук и стегна мускулите на ръката си. Комарът попадна в капан, смукалото му остана притиснато под кожата. Вените на Уилсън изпъкваха релефно. Ръката му трепна. Насекомото се пукна. Една от игрите, с които убиваше времето в затвора със строг режим.
Уилсън затвори отново очи, а после ги отвори рязко, чул ядни викове в коридора пред стаята си. Скочи от леглото, нахлузи обувките си, отиде при вратата и я отвори.
Зеро и Халид спореха с един пигмей, който размахваше нож, едновременно уплашен до смърт и страшен в гнева си. Угандийски войник дотича по стълбите, като крещеше на всички да престанат моментално.
Уилсън дръпна настрани бодигардовете си, докато войникът се мъчеше да успокои пигмея.
— Какво става? — попита Уилсън.
Войникът вдигна поглед.
— Казва, че твоите приятели са го обидили.
Халид изсумтя презрително.
Войникът се обърна към него.
— Имате късмет, че не ви е убил.
Халид погледна към автоматичния пистолет в ръката си, сякаш искаше да каже, че това е малко вероятно.
Ред беше на войника да изсумти пренебрежително.
— Може да те нареже на парчета, преди да си вдигнал пушкалото.
— Стига глупости — каза Уилсън. — За какво говори той? Как са го обидили?
— Бил е изпратен да охранява стаята ти — обясни войникът.
— И?
— Твоите приятели му казали да се маха.
— Това е наша работа — настоя Халид. — Седим на стол отпред с пушкалата. Редуваме се.
— И какъв е проблемът? — попита Уилсън.
— Той иска стола. И вади нож.
Пигмеят понечи да каже нещо, но Уилсън му махна да мълчи.
— Кажи му, че съжаляваме — обърна се към войника той. — И че може да охранява стаята ми. — Докато войникът превеждаше, Уилсън се обърна към Халид. — Защо просто не си вземете друг стол?