По обратния път към хотела попадна в жестоко задръстване, но това не му пречеше. Да седи в таксито, затрупан с подаръци, му напомняше за доброто старо време, когато от инвестиционната банка „Голдман Сакс“ му звъняха по два пъти на ден с преработени варианти на… как му викаха? „Предстоящото финансово събитие“.
Изобщо беше страхотно да е отново на свобода и да се движи из Вашингтон, този политически тематичен парк. Пентагонът от едната страна, „Арлингтън“ от другата. Река и мост. Мемориалът на Линкълн. Мизансцен, който му създаваше усещането, че е звезда в свой собствен филм.
А после се озова отново в „Монарх“. Трябваше да го признае на Бо — хотелът беше истински дворец, стъклена кула с огромен атриум, пълен с фонтани и тропическа растителност, мраморни настилки и персийски килими. Жени в скъпи костюми отпиваха мартини на белите канапета във фоайето, а бизнесмени и високопоставени чиновници си говореха тихо, свели глави над купички с ядки.
Имаше време, когато би приел всичко това като нещо нормално. Но то беше отдавна, когато още обикаляше със самолет страната в търсене на рисков капитал. Сега не приемаше нищо като „нормално“. Дори купичките с ядки.
Асансьорът беше постижение на вътрешния дизайн, истинско светилище с приглушено осветление, ламперия от истинско дърво и тиха джазова мелодия, която се сливаше с жуженето на кабелите. И едва доловимо ухание на парфюм във въздуха. С други думи, нищо общо с мъртвешката бяла светлина, светлозелената мазилка, постоянната врява и вездесъщата смрад от последните няколко години.
Когато влезе в стаята си, Уилсън разопакова лаптопа и го включи в малкия контакт до телефона. Отне му десетина минути да нагласи настройките, а после за пръв път от доста време се гмурна в интернет.
Влезе в „Яху“ и се логна с предварително уговорените потребителско име („уовока“) и парола („тунгуска“). Страницата започна да се зарежда, отначало бавно, а после — като приливна вълна. Уилсън отвори пощата, после кутията с чернови. Там имаше само едно съобщение:
До:
Относно: четвъртък
Съобщение: чакай в стаята, не излизай
Уилсън изтри текста и го замени с: „Това и ще направя.“ Запамети го и излезе.
Идеята беше негова. Имейл акаунтите на „Яху“ бяха безплатни и достъпни за всеки, който има връзка с интернет и знае паролата. Акаунтите се създаваха лесно и още по-лесно се изоставяха, имаха и кутия с „чернови“, където да складираш съобщенията си, докато решиш да ги изпратиш, което в случая с „преписката“ между Уилсън и Бо нямаше да стане никога. За тях кутията с черновите беше като табло за обяви, защитен чрез парола съобщителен център, който беше невидим за всички останали. Съобщенията бяха чернови, а черновите никога нямаше да бъдат изпратени, следователно никога нямаше да се появят на нечий чужд екран.
Или такава поне беше идеята.
„Чакай в стаята, не излизай.“
С други думи — „идвам“.
Добре, помисли си Уилсън. Колкото по-бързо започнем, толкова по-добре. А междувременно разполагаше с интернет. Не беше сърфирал из нета от години и сега го обземаше неподправено вълнение. Този „Гугъл“… такова нещо не беше виждал. Написа собственото си име в търсачката и получи близо двеста хиляди резултата. Повечето не бяха за него. Делеше името си с много хора, сред тях бейзболист от „Питсбъргските пирати“, търговец на коли от Флорида и ректора на Масачузетския университет, да не говорим за прочутия му адаш. Така че добави „затвор“ като ключова дума и броят на резултатите спадна до хиляда четиристотин и осем. Би могъл да стесни търсенето още повече, добавяйки думи като „патент“ и „конспирация“, но друго нещо го интересуваше повече.
Изтри предишните търсения и написа ключовите думи, които го интересуваха в момента: „руски булки“. Търсачката моментално изплю близо милион резултати. Избра уебсайт с име ukrainebrides.org и заразглежда по бързата процедура снимките и текстовете под тях на „украинските булки“: Марина… Олга… Руската жена е женствена… Людмила… Една истинска дама. Татяна… Рускинята не се интересува от еманципацията. За нея съпругът е на първо място! Кариерата — на второ!
Това с булките беше идея на Бо. През последната си година в „Алънуд“ двамата често лежаха будни нощем и си говореха тихо какво ли ще бъде „след това“. Според Бо „след това“ щяло само да се погрижи за себе си, иншаллах. Но Уилсън не беше мюсюлманин и не можеше да разчита безрезервно на „волята божия“. За него „след това“ изискваше много работа. И за разлика от Бободжон, той планираше да оцелее и след „след това“.