Бъдещият пълномощен министър стана, чукна леко токовете на лачените си обувки, преви чинно кръст пред Хаваджиева и я загледа усмихнат.
— Мерси — рече тя и отхвърли с досада на противната страна красивата си глава. Бъдещият пълномощен министър се огъна пак, но този път сконфузено и усмивката му заприлича на гримаса. Като се превиваше леко, сякаш кръстът му беше от каучук, бъдещият пълномощен министър отстъпи към подиума, край който вече се въртяха двойки.
Главният прокурор отдъхна. Този млад човек, лепкав и безочлив, му досаждаше като муха. Учудваше го това, че въпреки явното пренебрежение и дори враждебността на Хаваджиева, той продължаваше да се натрапва. А, кой знае защо, главният прокурор смяташе, че именно тази вечер ще се реши всичко, и тъй му се щеше да остане насаме с красавицата. Той ще опита почвата, ще разбере дали да се надява на някаква взаимност, или трябва да преглътне горчивия хап и да понесе мълчаливо мъката си. Трябваше обаче да бъде внимателен — тя беше самостоятелна жена, характерна и остроумна. И главният прокурор искаше само да разбере дали това остроумие е заучено, или е плод на широка култура. Навременни в съзнанието му се мяркаха разни предположения. Не беше ли тя една добра актриса върху сцената на живота? — питаше се той. И всичко това, което така властно го привличаше, не беше ли само маска на една ловка авантюриста?… Той долавяше, че когато желае, тя може умело да се прикрива. И когато понякога се усмихваше, човек не можеше да разбере защо именно се усмихва — дали защото много добре познава предмета на разговора, или защото си няма никакво понятие… В нея имаше нещо загадъчно, и това още повече дразнеше амбициите му.
През последните срещи, които имаше с нея, той долавяше нейното настроение по гласа й. Когато се преструваше, гласът й беше писклив, а когато говореше със страст и от сърце, добиваше особен, топъл, гръден тембър. Особено сега Йоргов много добре долови тази интересна разлика.
Засвириха танго. Главният прокурор се оживи. По тялото му, в такта на мелодията, като че прибягваха ритмични тръпки. Хаваджиева забележи това. И тъй като досега го виждаше все в някаква вдървена поза, тя го смяташе за човек със сухо въображение, формалист и поклонник на параграфите и алинеите. От мъжа си тя знаеше, че е добър правист и че владее занаята си. Този непринуден изблик на увлечение по такта на наистина прекрасното танго я заинтересува и като че зарадва. Досега тя се боеше малко от главния прокурор и го уважаваше. Сега за пръв път го почувствува и като човек, с когото могат и да се разбират.
— Много ли обичате музиката? — попита тя с участие. В гласа й имаше нотка на искрена топлота.
— Да.
Той беше щастлив, задето тя го разбра.
— Музиката, това е животът — рече тя тихичко, но темпераментно.
— Но има късове, които просто ме разтапят — призна той с тон на дете, което са погалили, и посочи по посока на грамофона. — А туй, то е моето любимо танго.
— Само любимо? — погледна го тя закачливо и очите й пак добиха предишния дълбок и щастлив блясък. — Та вие се вълнувате! Уважавам дълбоките чувства, страстните увлечения. Обичате ли да танцувате?
— Не винаги. Но това танго…
— Тогава?
Тя се приповдигна леко, като го гледаше внимателно в очите.
Йоргов подаде ръката си.
— А какво ще каже съседът, на когото отказахте? — задяна я той закачливо, като прихващаше талията й.
Нейните очи потъмняха леко.
— Вманиачен млад човек, който не свети със собствена светлина.
Йоргов я разбра — той, този бъдещ пълномощен министър, си дава значение само дотолкова, доколкото има някакви връзки с дворцови хора. Да, тя знаеше от мъжа си, че той има такива връзки. А може би мъжът беше научил от нея.
Двойките започнаха да се увеличават и да се въртят по-оживено. Някои от тях си шушукаха нещо и се усмихваха щастливо. „Виновницата на тържеството“ също танцуваше с млад кавалер, върху рамото на когото слагаше предпазливо фризираната си главичка. Тя закачи стар запасен генерал, който дебнеше една млада дама. Старият генерал чакаше да прекъсне танца само за миг, за да я хване. И в очакване постепенно нагласяваше вратовръзката и оправяше сакото си.
Макар че наближаваше полунощ, мнозина още обсаждаха бюфета. Любителите на хубавото вино и на силните напитки стояха облакътени на чистия бляскав тезгях и от време на време мятаха безразлични погледи към танцувачите, като че ли искаха да кажат: „Защо ли си губите времето!“