— Каква скучна вечер! — пошушна тихичко, с гръдния тембър на гласа си Хаваджиева.
— Това се отнася и за мене, разбира се — под-метна хитро главният прокурор и сърцето му за барабани тревожно, защото от характера на нейния отговор зависеше по-нататъшната стъпка.
Тя се усмихна приветливо.
— Ако беше така, не бих ви го казала. — Тя рече това просто и откровено.
— Понякога човек се изтървава.
— Не съм изгубила още способността си да съобразявам такива елементарни неща — отвърна тя. И допълни със спокойна решителност: — Ако не бяхте вие, аз щях да си ида със Стефан.
— Благодаря ви — рече той зачервен и забъркан от блаженство. — Ако да знаехте колко съм щастлив… Не бих желал тази вечер да има край… — Той сбърка стъпките и насмалко не я настъпи. И понеже не знаеше какво може още да каже, той смутолеви: — И в такъв случай, не може да става дума за някаква скука… — Този израз му се видя много протоколен и изтъркан, но нищо не можеше да се поправи вече.
Хаваджиева замълча за момент.
— Но аз говоря за тази среда. — отвърна тя, когато се отделиха малко от двойките.
— Средата няма никакво значение.
— Дори когато е такава просташка? — наведе се тя към ухото му.
— За умния и щастливия би трябвало да бъде още по-интересно.
— Е, да — въздъхна леко тя, като че ли съжаляваше за нещо, — но това зависи и от характера на човека… Аз ги мразя тия хора, глупави и еднообразни до смърт.
Когато стигнаха до бюфета, тя рече: — Ожаднях. — И се отстрани леко.
Оживени и като че едва забележимо смутени, те поръчаха по един лек шприц. Чукнаха се мълчаливо, но с ония краткотрайни погледи, които казват повече от думите, отпиха по глътка, замислиха се само за секунда и след това вече изпразниха чашите си на един дъх. Изведнъж запасният генерал, присламчен между бюфета и гърба на дебел износител на пулпове, се изпречи пред Хаваджиева и се поклони учтиво. Тя дори не му отговори и само се извърна рязко и с отвращение на другата страна. Той се сконфузи и се оттегли посърнал.
Грамофонът секна. Докато да сложат нова плоча, двойките се обърнаха и тутакси се струпаха около бюфета. Пред главния прокурор и Хаваджиева се спря Льоли Каева, малко изкуствено задъхана и също така изкуствено възторжена. С нея се мъкнеше млад архитект, син на известен столичен предприемач-строител. Девойката кимна за поздрав на главния прокурор и се залепи за Хаваджиева с оня непресторен външен израз на доверие и интимност, тъй характерен за младите момичета към по-възрастните и по-опитни жени, които са техен идеал.
— Танцувахте ли? — погали я внимателно по страната Хаваджиева и след това съвсем леко и покровителствено я притегли към себе си. — При такова танго дори и старите се разшетаха — и тя кимна надолу към гърдите си, за да каже, че говори за себе си. — Нали?
— Ах! — присви намазаните си с вазелин мигли Льоли Каева. — Вълшебно танго!
— Това е любимото танго на господин Йоргов — посочи го с поглед Хаваджиева. — Познавате ли се? Главният прокурор.
Йоргов обясни, че Хаваджиев вече го е представил на цялото семейство, а в това време Льоли Каева и архитектът си поръчаха по чаша цитронада и бързаха да я изпият, защото грамофонът подхвана нов валс. И когато младите се вляха в кръга на въртящите се двойки, Хаваджиева проследи Льоли Каева с погледа на жена, която смята, че може да се радва отстрани на младежкото щастие.
— Симпатичничка, нали? — обърна се тя към главния прокурор. И го докосна леко по лакътя. — Да идем пак отвъд — не мога да понасям тук тази… — тя искаше да каже, че не може да понася тази паплач, но тъй като околните гости можеха да я чуят, свърна — тази бъркотии…
Тяхната маса в усамотения малък ъгъл на салона беше заета вече. Имаше насъбрани табуретки от освободените околни маси, виждаха се и два стола с облегала, които по всяка вероятност бяха свалени от горния етаж. От предишната компания тук беше само студентът по медицина. Той сбута един млад господин, който беше седнал в креслото на Хаваджиева. Младият господин скочи чевръсто и покани дамата да седне. Главният прокурор мина откъм стената, запуши и се облегна на телефонната масичка.
Макар че младите хора от групата се посмутиха след пристигането на Йоргов и Хаваджиева, все пак оживеният разговор, който бяха подхванали, не пресекна съвсем. Спореха върху това дали изобщо е възможно с един замах и с нови и никому неизвестни още лъчи германците да изтребят цялата Червена армия, или това са само фантазии. Привърженик на мълниеносния удар с нови непознати досега лъчи беше млад железопътен инженер, твърде самонадеян и твърде словоохотлив. Макар че всички тези млади хора тук вярваха в приказните изненади на германската техника и макар и да допущаха, че в по-далечно бъдеще са възможни и такива лъчи, засега те се съмняваха в това.