— Мога да ви уверя, уважаеми дами и господа — заяви възбудено и категорично инженерът като човек, който е дал дума да пази тайна, но който при изключителни обстоятелства и без да увреди с нещо на предприетото дело разкрива една истина от съдбоносно значение за човечеството, — че това не само не е никаква фантазия, но че апаратите за смъртоносните лъчи са вече пренесени на Източния фронт и тези дни светът ще бъде смаян и ще разбере какво значи германска наука и германска техника! — Той изрече всичко това на един дъх, като че беше го научил наизуст, изви десница и чукна театрално по масата.
Решителната увереност на този специалист порази приятно младата компания. Дори главният прокурор гледаше учуден. Само Хаваджиева се усмихна демонстративно с презрителна горчивина. „Ето-мислеше си тя, — този хапльо приказва в същия дух и дори с думите на моя съпруг. И откъде тези легенди, които само ни приспиват за страшната опасност? Разнася ги най-напред нашата глупава преса и с това притъпява живото чувство за борба с варварския комунизъм…“ О, как ги презира тя тези изгладнели мамини синчета за техния словесен героизъм!…
— Значи, тези дни може да се очаква катастрофата на Източния фронт? — попита наследникът на главния акционер от дружество „Български плод“, и попита не за да се осведоми, а за да се наслади от онова, което отдавна чакаше и в което сляпо вярваше.
— Че то ликвидират ли болшевишка Русия, другите да дигат ръце! — обади се един нов млад спекулант.
— Англия какво ще прави тогава? — плесна радостно ръце студентът по медицина. — Тогава коварният Албион ще отговаря за всичките си исторически престъпления.
— Ще се предаде! — допълни сериозно, делово и спокойно сухата госпожица, която досега мълчеше и само полюляваше срещу Хаваджиева дългите си старовремски обици. И тъй като забеляза, че на нейната, именно на нейната увереност Хаваджиева отвърна с ясна, подчертана, презрителна гримаса, госпожицата я изгледа подозрително и попита натъртено, сърдито: — Какво, мадам, не вярвате ли?
Хаваджиева пламна. За момент й се стори, че губи разсъдъка си. Вълна на дълго стаена мъка, на притискана омраза, на дълбоко презрение и неудържим протест, при самочувствието за явното й превъзходство, я плисна. Две вени на тънката й бяла шия започнаха да пулсират, красивите й ноздри се разшириха. Кому се сопва тази градинска чучула? Знае ли тази кукумявка, че Хаваджиева по цели нощи не мига, не защото не вярва в германската победа, а защото знае, защото следи как пътищата към тази победа стават все по-тесни и по-стръмни, а реална помощ освен хвалебствени папа-галски крясъци за немския героизъм, отникъде няма! Хаваджиева не искаше да издаде своя гняв и поради това замижа за известно време, докато да се съвземе.
— В германската мощ вярвам — рече тя с привидно спокойствие, но личеше, че цялата се люлее от вълнение, — но не вярвам на празните приказки далече от фронтовете, дето истинските герои и рицари се бият и умират за цивилизацията. Германия няма нужда от тайнствени оръжия, за каквито се дрънка наляво и надясно, тя си има достатъчно обикновени оръжия, за да победи, но няма достатъчно доблестни мъже, за да й помогнат! — Всички я гледаха втренчено, смутени и мълчаливи. — Нещо повече! — завъртя с печално изражение хубавата си глава Хаваджиева. — Когато тук нашите кръчмарски храбреци пеят „Ний ще литнем срещу Англия“, комунистите минират нашата държавна и обществена сигурност под носовете ни. И никой не си помръдва пръста поне тях да постави там, дето им е мястото… — Тя преметна крак върху крак и посегна да си вземе папироса от отворената пред нея кутия, но се досети, че кутията е чужда и се дръпна като ужилена. — Пардон! — И погледна към главния прокурор, който я слушаше захласнат, поразен, и следеше всяко нейно Движение. Той подаде мълниеносно табакерата си. Тя запуши, изпусна няколко кълбета дим и се облегна сърдито върху ръба на креслото. С цялото си държане, с позата си, с израза на лицето и с блясъка на очите си тя им казваше: „Презирам ви и все едно че не съществувате!“
— А госпожата какво иска да направим? — попита железопътният инженер и малките му мустачки като крилца на черен бръмбар трепнаха. Той говореше като обиден. Но личеше, че и другите млади мъже от компанията са засегнати.
— Аз какво искам? — стрелна го след мигновено мълчание Хаваджиева. — Нищо. Но вие трябва да изпълните своя дълг на просветени граждани и патриоти: да излезете да се биете, а не само да хвалите германското оръжие, да превъзнасяте германската техника и да се перчите с германската храброст. Добрата картечница, господа, не може да стреля самичка и съвършеното оръжие би паднало в чужди ръце, ако няма смели волеви мъже да го държат здраво… — Тя смукна дълбоко от цигарата си и рече натъртено: — Виждате ли — ние, които най-много получихме от Райха и които най-много се гоим от победите на немското оръжие, само ние, от всички държави в Европа, не сме дали нито един доброволец на Източния фронт… Срам!…