— Ние пазим Балканите — обади се несигурно студентът по медицина.
— Нищо не пазим! — замахна с изящната си ръка Хаваджиева. — Не можем да опазим дори живота на ония, които се облягат на нашата вътрешна сигурност. Не е ли позорно това, дето немските войници се движат до лагера си при Дианабад само на групи, защото ги избиват в гората като зайци? Днес застреляха един германски офицер пред очите ми. Застреляха го посред бял ден на „Патриарх Евтимий“ и убийците избягаха. И нито един мъж, нито една жена не ги посочи. Всички се правеха като че нищо не са видели и нищо не са чули… И това в центъра на нашата столица! Пфю! — Тя тръпнеше в спазмите на неудържим гняв и очите й все повече потъмняваха. И се извърна рязко към студента по медицина: — Това ли, господине, вие наричате „Пазим Балканите…“? — Тя се отпусна пак като обезсилена и процеди: — О, как противно е да слушам само хвалби и закани… с германското оръжие и с германската храброст! …
Никой не намери нито една думичка да възрази — всички мигаха и мълчеха. И никой още не знаеше — да се обиди ли и да протестира, или да се съгласи с нейните искрени и правдиви укори.
— Та няма ли някой, който да е способен на едно едничко мъжествено дело! — каза тя миньорно, с дълбока скръб, и го каза като на себе си. — Как копнея да срещна човек, който не дрънка, не се заканва за чужда сметка, а изпълнява скромно своя граждански дълг и изтребва твърдо комунистите!… Да — подчерта тя енергично, сякаш възпламенена от своите собствени думи, — копнея да видя един такъв мъж!… — Тя прехапа устните си и нейният дълбок алт прозвуча като ехо на тежко и неотменно обвинение.
— Има и такива мъже — обади се глухо и като че стеснително главният прокурор.
— Не ги виждам! — отсече Хаваджиева, без да погледне някого.
Тогава главният прокурор стри недопушената цигара в пепелника на масата и дигна слушалката от телефонната вилка.
— Дайте ми Централния затвор! — рече той тихо.
Всички го изгледаха учудени. Погледна го под ъгъл и Хаваджиева. Какво беше намислил този човек, на когото лицето имаше такова сурово, изопнато изражение? Той беше залепил слушалката на ухото си и чакаше с нетърпение.
— Тук главният прокурор — обади се той. — Дайте ми директора на затвора.
Настъпи напрегната тишина около масата в за-туленото ъгълче на салона. Всички чакаха с нетърпение да видят какво ще стане по-нататък. Най-после телефонната мембрана изсъска.
— Директорът на затвора? — попита бързо и натъртено Йоргов. — Тук главният прокурор. — Той доби по-тържествен вид и дори се поизпъчи малко. — Господин директоре! По делото на селската конспирация има осъдени на смърт трима комунисти. В четири часа ще бъде изпълнена смъртната присъда. Наредете необходимото и изпратете кола в три и четвърт да ме вземе. Внимавайте! Екзекуцията трябва да бъде извършена едновременно и точно в четири часа. Сверете си часовника — сега е един без двадесет и две… — Главният прокурор погледна дланта на лявата си ръка и пак я отпусна. — Моля? — Той се напрегна. — Да, да, трите селянчета, осъдени на смърт за саботаж. — След това той съобщи на кой адрес да го търси шофьорът, като даде подробни указания за улицата, кооперацията, етажа, името на собственика. — Нова кооперация — повтаряше той, — облицована с бял камък.
Йоргов сложи слушалката върху вилката, извади табакерата си, опипа с пръсти да си избере по-твърда цигара, запали и запуши спокойно, с наслаждение, като човек, който е свършил тежка и важна работа Гледаше съсредоточено, гледаше само пред себе си и дори за секунда не се извърна към Хаваджиева. Но той беше сигурен, че тя е развълнувана и му благодари мълчаливо. Той потвърждаваше нейните обвинения срещу тези дърдорковци и същевременно й доказваше, че в България има още мъже, които знаят как се изпълнява дълг…
Новината за обесването на тримата комунисти тутакси се разнесе из салона. Танците спряха. Двойките се пръснаха, хората се размесиха и се разбръмчаха. Мъжете кимаха одобрително и се преструваха, че тази вест не ги е изненадала много — щом съдът си гледа добре работата, трябва и прокурорът да си изпълнява добре служебните задължения. Но жените бяха необикновено заинтригувани. Те се пресрещаха, ловяха се за ръце и се питаха с широко ококорени очи: „Кой е?“, „Къде е?“, „Кога ще ги бесят?“… „Значи, оттук издаде заповедта?“… Ах, да е имало между тях такъв интересен мъж и те да не са знаели!… Оня насреща? Че той бил млад човек! И красавец… Полукъдрава коса и матов тен на лицето… И какви изразителни очи… Герой!… Оня там… Ей го къде е облегнат… И колко е скромен…