— Време ли е, а?
Тя се приповдигна и оправи сръчно късите си побелели плитки.
— Знам ли? За работа кога е, ставането все е навреме, ама за трена… не знам ки… При Тодора и невястата е часовникът. Иди го виж.
— Часовник! — изсумтя пренебрежително дядо Цеко. — Вятър работа е часовникът… Той може да спре и да те излъже. А тренът няма да спре и ще си замине. И ти иди го гони сетне.
— Днеска дали ще пускат в затвора, а? — попита баба Дара, макар че от три дена в къщи само за това се приказваше.
— Така казват, щели да пускат — измърмори старецът недоволно и изруга. — Няма ред — ако улучиш…
— Ами ако не пускат? — втрещи се бабата. — Ох, господ дано ги убие макар тези джелати…
— И да не пускат — храна ще приемат! — разсърди се старецът. — Ваню ще чака храна, там нищо не им давали май — допълни той и се дигна тежко: — Е, чакай да ида да ги събудя, че могат и да се успят.
Старецът започна да се облича несръчно, като пъшкаше, сякаш всяко движение му причиняваше болка. Но зад вратата се чуха леки познати стъпки, Старецът проточи врат с раззината уста. „Тодор. Станал е!“ — помисли си той. „Трябва да е време.“
И докато старецът се въртеше в тъмното и като че не знаеше за какво бе станал баба Дара се измъкна бързо от леглото, само тръсна рамене и излезе вън, като оправяше шамията си.
— Що, мале? — изгледа я Тодор в дрезгавината и по-гласа му тя позна, че той си е все така отпуснат, замислен и убит, какъвто го знае от деня, в който осъдиха на смърт Ваня. — Рано е още, спи си.
— Ба, заспала съм — отвърна старицата с тоя, с който, макар сама да беше дълбоко смутена и покрусена, се мъчеше да му вдъхне повече надежди за благополучен край. — То сън няма, барем да пошетаме овреме… Да чакаме на гарата, отколкото да стоим тука… Зер машината не иска да знае какво ти е и закъде си тръгнал — свирне и си замине. — И тя зашляпа надолу към килерчето зад голямата стая, дето в дълбок, груб, дъсчен шкаф слагаха хляба и други продукти и дето в едно странично отделение държеха брашното.
Още от снощи старицата беше опекла баница и беше стъкмила сума други неща за внука си. Деляха от гърло, от гола душа отделяха, дето се вика, само и само да изпратят на него. Всичко, каквото имаха за продаване, продаваха го заради Иван Откак той потъна там млад и зелен, нищичко не бяха купили за себе си, за в къщи. Свиваха се за пет пари и кой каквото припечелваше, всичко в затвора отиваше. Пък и до купуване ли им беше сега! Откак Иван беше осъден на смърт, цялата къща се обърна, като че запустя. Едничка баба Дара се държеше, като че нищо лошо няма да се случи, но тя сама си знаеше какво е на душата й. Старицата ходеше със свито сърце, молеше се тайно за внука си. Залъците спираха на гърлото и и нощем сълзите мокреха мълчешком възглавницата й, но прел другите говореше сопнато и се мъчеше да ги окуражава.
Куна, снахата, съвсем падна, Напоследък пък, имаше вече две седмици, тя повечето лежеше прихлупена по очи, пъшкаше като смазана и едва-едва се тътреше из къщи и по двора. Тъй беше отпаднала в първите дни след като осъдиха Ивана на смърт! После, уверена, че смъртната присъда ще бъде отменена, че Ваньо ще бъде помилван, тя се посъвзе. И напоследък пак западна, грохна, отчая се. Тодор гледаше как тя се топи и не знаеше какво да направи и как да я утеши. Макар че отдавна всичко, каквото се следваше, беше направено, тя постоянно дърпаше мъжа си и го молеше да тича по адвокати и съдилища, та дано отменят смъртната присъда на сина й. Нека го оставят на доживотен затвор, само да го знае, че е жив, само да се надява, че някой ден ще го види, ще го погали, ще му се порадва… На нея все й се струваше, че Ваньо е осъден на смърт по погрешка, че провинението му не е толкова голямо, че той не е убил човек, та да го бесят. Ако е отрязал една телеграфна жица и ако е подпалил една купа сено, нека го осъдят на затвор. Ще платят с целия си имот и жицата, и сеното, и ще работят, докато са живи… Само да го не затриват, да го не убиват… На нея й се струваше, че хората, които го осъдиха, не са толкова лоши. Наистина когато се гледаше делото, те бяха сърдити и на-цупени, но нали съдиите трябва да се сърдят. Та инак какви съдии ще бъдат те! И другите, ония, от които зависи да помилват сина й, и те според нея са хора и ще разберат грешката си, ако, им се обясни добре. И Тодорица обвиняваше мъжа си, че не е намерил най-добрите адвокати, че не е тичал достатъчно по съдилищата, че молбата за помилването не е била написана както се следва…