Тя настояваше да я заведат в София и да я оставят при двореца. Там тя ще намери колай да се промъкне вътре и да падне пред царя. Тя ще се примоли на пазачите — и те имат сърца, ще я разберат. Ако ли пък не я пуснат, тя ще чака пред вратите, докато да мине той. И тя ще му приплаче, ще го помоли. Като я види в такова положение, той ще се смили и ще заповяда да помилват нейния Ваньо.
Тодор й обясняваше кротко и търпеливо, че всичко, каквото е могло да се направи според силите им и по законите, е направено. Но Куна не вярваше на мъжа си. Той е прост, мислеше си тя, той е нехаен, него го лъжат и само му вземат парите… Той и не жали за чедото си, той е с мъжко кораво сърце.
Тя не оставяше на мира и свекъра си. Постоянно го молеше да напише писмо до двореца, да каже там, че се е бил във всички войни, че е раняван два пъти, че има кръст за храброст и че за всичко това сега трябва да помилват внука му. Един ден Куна се оживи — хрумна й да събере подписи от всички в селото и да ги изпрати до съдиите — нека видят, че момчето й е добро и хрисимо и че никому в селото не е напакостявало досега. Такива подписи бяха събирали, когато уволниха учителя Панайотов. Тя с мъка дочака мъжа си, след като й хрумна тази мисъл, изложи му задъхана и на пресекулки спасителната идея, но той остана равнодушен, помълча, почеса се по челото и каза, че подписите няма да хванат място, тъй като съдът е осъдил Ивана не защото е лош момък, а защото е комунист…
През обикновените делнични дни Куна се влачеше из двора и в къщи, работеше туй-онуй, плачеше и не усещаше как се Мръкваше. През тези Дни и хората като че, бяха по-близки и по-милозливи. Но много тежки бяха за нея празничните дни. През тези дни и хората сякаш се променяха. Те ставаха по-далечни, по-студени, по-равнодушни, те минаваха някак гордо край портата им и като че ли казваха: „Каквото е търсил синът ви, това е намерил!“ Пъстрите празнични премени на момите и на ергените и напомняха хубавите дни, когато и нейният Ваньо, наконтен и весел, излизаше. И сърцето й се късаше от непоносима и неизразима болка. Веселите провиквания на ергените и кръшните смехове и закачки на девойките късаха душата й на парчета. И тя гледаше да се затули някъде. Обикновено тя се свиваше в стаята при сандъка, в който бяха и дрехите на Ивана, скубеше косите и го оплакваше, като че той беше вече мъртъв. Имаше моменти, когато след такива припадъци на отчаяние тя дигаше разчорлената си глава и лицето й блясваше през поройните сълзи — не, няма да го обесят нейния син, та той е толкова млад! И не е някой учен и знатен мъж, та дотолкова да му обръщат внимание — те знаят, че работата му е момчешка, и ще го помилват… Той е още дете, той се е заблудил, но той ще се оправи… И увлечена в желания и мисли, тя си представяше как намръщените съдии я викат, за да им даде обещание, че за в бъдеще ще пази сина си от таквиз увлечения… Тя им се кълне, а те клатят глава и й вярват…
Откак осъдиха Ивана на смърт, тя като че забрави другите си деца. Денчо беше изпратен в концентрационен лагер, той пишеше, че е здрав и читав — нямаше за какво да го мисли. Дъщеря й, омъжена за стрелочник, живееше на гарата. Тя ги навестяваше от време на време, но все се занимаваше с бебето си и като ли че нехаеше много-много за брата си. Още по-рядко се вестяваше зет й. Той я окуражаваше. Е, че ако бесеха всички осъдени на смърт, казваше той, досега сума свят да са затрили… А то, прочетат им присъдите, помъчат ги, помъчат, па ги помилват. Зетят дойде и вчера. И този път той беше по-оживен и по-радостен. Тъй като постоянно пътуваше и тъй като се мешаше из София с по-големи хора, той винаги донасяше по някоя интересна новина. Сега, каза й той доверително, положението много се е подобрило. Русите заградили германците при Сталинград и скоро щели да ги из-требят до крак. Нашето правителство било много разтревожено и се готвело не само да помилва всички осъдени на смърт, но дори да ги амнистира. Един инженер казал на началника на гарата, че Червената армия бързо настъпвала. И радиото вече съобщило. Дори се забелязвало, че германците на Софийската гара си стягали багажите — пращали ги на Източния фронт, защото вече нямало кой да спира руснаците. При това положение, заключи зетят, нашите фашисти ще си помислят малко, преди да закачат някого на въжето. Сега положително ще помилват всички осъдени на смърт, в това не може да има никакво съмнение.