Но понякога му идеха и по-ободрителни мисли. Германците на изток бяха спрени. Червената армия започваше вече да ги отблъсва и да настъпва. А ето сега заградила цяла немска армия при Сталин-град. Смачкат ли тази заградена армия, тогава и тук друг вятър ще завее. Само дано дотогава да не изпълнят смъртните присъди. И защо ще ги изпълнят, питаше се сам Тодор. Че какъв е Иван, какви са неговите другари? Обикновени селянчета, прости момчета, не са някакви водачи, не са видни комунисти, пък не са направили и кой знае каква пакост — отрязали един кабел и подпалили няколко купи сено — голяма работа. Сигурно ще полежат още малко като „смъртници“ и като се види накъде върви работата, ще ги оставят на доживотен затвор, а сетне и съвсем ще ги освободят… Пък и няма тези разбойници да векуват в управлението… Иде краят им, скоро ще им се видят сметките… Само дано момчетата да останат живи… Право казва старата — на роб се надей, на гроб се не надей…
Уплетен в своите тежки и мъчителни страхове и предчувствия, увлечен понякога от надежди за благополучен край, Тодор ходеше в къщи и из двора като загубен. Понякога говореше гласно на себе си, отвръщаше със закъснение, когато го питаха за нещо, и все поглеждаше към пътната врата. Все му се струваше, че някой ще дойде и ще му донесе някаква вест…
Сутрин чакаше с нетърпение вестниците. Той купуваше всички всекидневници и бледен като слама, разгръщаше с разтреперани пръсти големите страници, които прошумоляваха леко. Тодор опипваше с трескав поглед малките заглавия, произшествията, съдебната хроника. Там, сухо и безсърдечно, понякога съобщаваха за извършените екзекуции. После като се прибереше у дома си, той преглеждаше всички вестници колона по колона и едва след това се поуспокояваше малко — до следната сутрин. Куна, която не знаеше защо мъжът й купува всички тези вестници и на която той не казваше защо по цели часове се рови из колоните им, често го гълчеше:
— Тодоре, Тодоре, какво сърце имаш, Тодоре! На нас огън ни гори на главата, а ти вестници четеш.
Той се страхуваше да каже на жена си за какво така усърдно се рови в страниците на вестниците. И мълчеше.
Тодор пошета из двора и се промъкна в килерчето. Майка му и Куна отдавна бяха приготвили и скътали всичко, но те още се суетяха там, като си търсеха работа, за да се залисват. Те местеха едно и също нещо по три пъти, питаха се една друга какво има в бохчата, развързваха я, проверяваха и все попритурваха по нещичко. Те вадеха цели комати хляб, оставяха ги настрана, откриваха ги пак и така пипкаво работеха, че дори дядо Цеко се ядосваше, като ги гледаше. Обикновено той се въртеше около тях и ги наблюдаваше внимателно. И все си мълчеше. Само когато останеше самичък, той се оглеждаше предпазливо, отпущаше ръце и казваше глухо:
— Удариха ни, брей! Съсипаха ни, господ да ги убие.
Но когато жените се разцивреха, той ги мъмреше строго.
— Е де, е де! — дигаше той глава. — Ще ги простят. Та не виждате ли, че работата е детинска… Такива са времената — ще полежат и след някое време ще си дойдат…
— А скоро и на Германия сметката ще се види — рече Тодор, когато старият пак започна да утешава жените. — Пък с нея заедно ще си идат и нашите разбойници. — Тодор каза това с дълбока вяра в хубавото бъдеще, но неволно се огледа да не го чуе някой.
Дядо Цеко го стрелна навъсено.
— Ти… — заекна той и му махна с длан — такива приказки… и пред свои хора да не казваш… зер, ще им занесе някой, и… Ами нали чедото ти е в ръцете им, бре?…
— Ох, много мисли той за чедото си! — издебна сгода Куна, за да укори съпруга си. — Все във вестниците се завира, а не потърчи да помогне с нещо на детето.
Тодор махна само с ръка, притиснат от мъка. Той не можеше да й каже защо чете вестниците, а тя беше проста и само една песен си пееше.