— Само жив да ми го оставят, сиромашкия — мърмореше си баба Дара и ги гледаше с кахърни очи.
След такива разправии обикновено в къщата настъпваше убийствено униние. И сега Куна се сви в един ъгъл и започна да скимти. Навремени тя виеше протяжно и страшно. Старият издърпа сина си навън и започна да го мъмри:
— Мълчи бре, сине! Ще погубиш невястата. Що ти трябва да гълчиш такива приказки… Бре, бре! Остаря, а още умът ти не иде…
— А че аз какво? — оправдаваше се Тодор — Аз само тук… Кой ще чуе! …
Но макар дядо Цеко да окуражаваше другите, сам трепереше от страх да не обесят внука му. Той беше прекарал три войни, беше се месил в политиката, разбираше в какво време живеем и знаеше, че в такива случаи съдилищата не се шегуват. Той пъшкаше по цяла нощ, обръщаше се в леглото и с часове не можеше да мигне. Денем, след като успокоеше другите, той се промъкваше в обора, уж за да прегледа добитъка, свиваше се в някой ъгъл и отпаднал, съсипан, убит, клатеше продължително глава и въздишаше глухо, дълбоко и тежко. Воловете се извръщаха от време на време и го поглеждаха кротко с големите си светли очи, сякаш се чудеха на неговото усамотение. Старецът вдишваше дълбоко топлия дъх на запарената слама и острия мирис на одърната влага, и това, сред което беше прекарал целия си живот, му вдъхваше някакви непознати сили. Старецът вехнеше от ден на ден, лицето му видимо се смаляваше, редките коси над ушите съвсем побеляха. Цялото му тяло като че ли се смаляваше с всеки нов ден и от това сякаш растеше неговата пъргавина и неуморимост. Той беше навсякъде, винаги сръчен, предвидлив и съобразителен.
В навечерието на дните, през които приемаха храна или пък когато разрешаваха редките свиждания с близките на „смъртниците“, дядо Цеко беше настръхнал и неспокоен. Все му се струваше, че ще направят някоя грешка, че ще закъснеят за влака и че Иван напразно ще чака да получи нещо за по-хапване. А с какво ги хранеха в затвора, дядо Цеко съдеше по това, дето тук, на село, фурните вадеха тричави топки, които след един час вкисваха, а по пазара не се намираше вече никаква мазнинка… Без храна отвън, от дома, тревожеше се старецът, момчето ще загине, ако ще и да го помилват…
Сутрин, преди да тръгнат за града, дядо Цеко все се боеше, че времето минава и че ще закъснеят.
— Дали другите са готови? — попита той Тодора.
Тодор смънка, на него не му се говореше.
— Хайде, иди да ги подсетиш! — настоя той.
Тодор, който също мереше всяка секунда от тези тревожни часове, винаги отвръщаше, че има време, че той, старият, да не се бърка в работата му, а това много сърдеше дяда Цека.
— Иди де, иди ги подсети хората! — настоя дядо Цеко. — Няма да ти окапят краката…
На Тодор не му се стоеше в къщи, дето жените редяха бохчата и от време на време въздишаха плачешком, но пък и да се запилее по това никое време из селото и това му бе противно. И защо да ходи да ги подсеща, какъв им е той, надзирател ли? Та те да не са малолетни…
Но старецът не го оставяше на мира. И най-сетне Тодор тръгна неохотно, като упоен, из тъмната, пуста и студена улица.
Най-напред се отби у Ило Митовски. Той бутна небрежно разкривената плетена вратня и влезе в мрачното сглъхнало дворче. В дъното беше сгърбена старата къща, дето едно малко прозорче вече светеше. Бледа, мъждива светлинка падаше току под стряхата и се стапяше безпомощно в гъстите пластове на мрака. Малко кученце изскочи някъде иззад кошовете, хвърли се с ожесточен лай, но тъй като Тодор не му обърна внимание, то се сепна, отдръпна се, приближи го колебливо, подуши го в краката и завъртя опашка. Тодор потропа на прозорчето. Сивата престилка на прозорчето се отметна и Иловица се вторачи навън, още сънлива и разчорлена. Тя знаеше, че през тези дни и по това време минаваше Тодор Проев, за да ги подсети, но все пак не беше сигурна. Той се наведе, обади се, покани ги да бързат и понечи да се завърти към пътната врата, но Иловица отвори прозорчето и му викна да почака.
— Ела де, не бързай! — покани го тя. — Ило иска да ти каже нещо.
— Е, няма сега какво… по това време — измънка Тодор с отегчение, защото знаеше, че пак ще му се вайкат. Но се спря.
Ило излезе на двора. Той беше побелял и сбърчен не за годините си, суров, начумерен и скъп на думи. Той току-що беше се измъкнал от леглото, загърнат с изтъркано палто от груб бозав шаяк. Ило помоли Тодор, като ще ходи до София, да занесе на неговия Борис храна и една риза. Няма да е кой знай какъв багаж, при това ще ги занесат чак на гарата и ще му подадат всичко в самия вагон. Не се знае, каза той, дали днеска ще дават свиждане, пък и да дават, той има свои хора в София, те ще навестят Борис. Все едно е. Защо, като не е сигурен дали ще го види, да ходи и да харчи пари. В София живеят двамата му по-големи синове.