— Отбийте се у Стоян — поръча Ило, — хем да си отпочинете, хем да почакате, докато стане време за затвора. И разрешение за свиждането заедно ще изкарате.
Тодор съобрази — така дори ще бъде по-добре. Може Стоянчо и сам да иде за разрешенията, а през това време те ще си отпочинат. Инак ще трябва да дремят на гарата.
От прозорчето се показа Иловица и викна, че всичко е готово и че ей сегичка ще го изнесе. Но Тодор каза, че отива да обади и на Миланови и че на връщане ще мине да вземе багажа — няма защо Ило да бъхти пътя до гарата. Ило хъкна одобрително и тръгна към къщи. Е, щом е така, няма какво повече да чака. На вратата на кухничката, дето Иловица събираше в стара плетена чанта каквото бяха приготвили за сина си, Ило срещна снахата. След като напразно се мъчи да приспи детенцето си, което беше се събудило и оборавило от ранната шетня из къщата, и дочула разговора на двора, тя беше задигнала рожбата си като котка и бързаше да разбере за какво става приказка. Така й се искаше и тя да иде до София, може би днес ще позволят свиждане. Пък и да не позволят, тя ще иде с девер си до прокурора и ще го помоли. Едно свиждане — та какво от това? Но свекърът не я пущаше. Не е сигурно, казваше той свъсено, само дето пари ще харчиш. По влакове, по трамваи, за това, за онова, и ето че два стотака няма да стигнат, правеше й той сметка, свъсен и студен. Тя знаеше какво си мислеше свекърът в този момент. Той си мислеше, че за делото на Борис похарчиха тъкмо четирийсет хиляди лева. Пара е това, не е шега работа. Той е сиромах човек, откъде да ги изкара тези пари. Двайсет и пет хиляди лева само им взе адвокатът. Как не го беше грях да остърже джобовете им до стотинка! Мошеник. Бил влиятелен, бил правителствен, бил много учен, със съдиите бил познат, с прокурорите бил приятел — така сладкодумно ги залъгваше, че всичко ще се нареди и че ако не друго, поне главата на момчето ще отърве. Пък то… хем парите отидоха, хем и… И откак изпотрошиха толкова пари, Ило вече не даваше нито лев. Пък и инак, по характер, стана още по-суров и недостъпен. И никой не смееше да го помоли повторно, ако той веднъж беше отсякъл за нещо. „Само ще се разтакаваме“, мърмореше той глухо, сърдито, като на себе си. Пък и право казано, нямаше вече и откъде да вземе. Всичко, каквото можеше да продаде, той го продаде и дългове направи.
Снахата беше взела петстотин лева от майка си, но не смееше да каже, че си има свои пари. Ако свекърът научи за тях, може да й се сърди. И поради това тя само се молеше да я пусне на свиждане с Борис, а за пари и не смяташе да му загатва…
От малкото килерче над избата, тясно и тъмно като гроб, се обади баба Стана. От години се влачеше куцешком, но откак осъдиха Борис на смърт, старицата съвсем грохна. А от един месец само лежеше и пъшкаше, забравена и изоставена. Трябваше някой да я подкрепи, за да се приповдигне, но нямаше кой. Всички в къщи бяха заети, тичаха на-горе-надолу залисани, пъшкаха и плачеха, караха се и проклинаха. Само когато малкият Илчо заспеше, майка му, намерила сгода, се промъкваше до бабичката в килерчето, лежеше на слабите й гърди, които едва пъхаха, и плачеше безутешно. Старата я залъгваше с добротата на хората, от които зависеше животът на Борис, и я утешаваше с милостта на бога. Но снахата в празни работи не вярваше. Тя знаеше, че борбата става още по-ожесточена и се надяваше само на Червената армия. Ако Червената армия напредва, фашистките управници у нас ще се уплашат и няма да го обесят. Ето снощи тя научи, че съветските войски заградили германците при Сталинград. И тъй й се искаше да се види с Борис, да го докосне с пръст през решетката и да му каже радостната вест — да му я каже само с движение на устните. Но свекърът беше такъв темерутин…
И при най-малкия шум в къщата, и при най-слабото скръцване на коя да е врата, баба Стана ококорваше очи. Тази сутрин тя слушаше стъпките и разговорите, досещаше се, че е дошъл чужд човек и се топеше от мъка, дето не можеше да се дигне и сама да види какво става.
— Найде, кой е дошъл ма, чедо? — викна тя на Борисовица. — Но тъй като Найда не се обади, баба Стана помисли, че е Иловица, та повика и нея. — Кой е дошъл ма? Невесто? Вело? — Детето изплака — то беше задрямало в ръцете на майка си, но от виковете и разправиите в къщи отново се разшава и се разциври. — Найде, ти ли си, сна-шице? — викаше умолително баба Стана. — А?
— Аз съм, бабко — изправи се на вратата Найда. — Никакъв да не се види макар! — кълнеше тя без причина. — Тодор Проевият се домъкна, дано се в пъкъла провали проклетникът му… минал да ни подсети, като че ли ние не знаем какъв ден е днеска… И тате му рече, щом ще ходи, да занесе барем храната и ризата на Боре…