— Ами Ило няма ли да иде? — погледна я състрадателно и учудено баба Стана.
— Не — отвърна през глух задавен плач Найда. И като чу заканителната и укоризнена въздишка на бабичката, Найда притисна детето си с една ръка и се спусна, та склони глава върху гърдите й. — Бабко — простена тя глухо, но с такъв умолителен трепет, че бабата я погали милозливо, — кажи му да ме пусне… бабко, помоли го да ида и аз. Тебе той те слуша… на тебе той нищо не ти казва… Няма да му искам пари, мила ми бабо, имам си пари аз… Нали ще му кажеш, бабичко?
— Да му кажа, баби, защо да не му кажа, ама чува ли ме, вампиринът му… Нали го видиш какъв е облак… Тю-ю, как се пръкна такъв налетин… На, да мога да ходя, ще го нахокам, а то… Ох, господи, защо не си ме прибереш, та и аз да не се мъча веке…
— Викни му, бабо — молеше се Найда, като се притискаше до гърдите й и придържаше с една ръка разплаканото си дете. — Тебе той ще те послуша…
Баба Стана обеща да викне на сина си, да го сгълчи за коравото му сърце, и тя дълго и протяжно скимтя от своето тъмно килерче, но Ило не се обади. И старата отново започна да кълне сина си.
Такъв си беше той от малък — мълчалив и корав, все замислен и съсредоточен в себе си, упорит като овен. Той не беше заядлив човек, не беше злопаметен и отмъстителен, но хората се бояха от него. И уважаваха го. Защото той беше умен и приказваше пътни и свестни приказки. Като никой друг сиромах в селото, богаташите не смееха да го под-ритват. Той никога и никому не беше се подмазвал, никому за нищо не беше се молил, простираше се според чергата си и работеше денонощно. Останал сирак, той яде ратайски хляб, живя при втори баща, ходи на гурбет с майстори-зидари. Честолюбив и амбициозен, издръжлив и здрав, него го караха да върши работа, която не бе нито за годините му, нито според платата му. Никога и за нищо той не изклинчи и не се огъна. Беше отстъпчив, но не можеше да търпи, когато някой хитруваше и се мъчеше да му прехвърли своята работа. С другарите беше другар, на враговете беше враг, с честните беше честен и благ. Мъчно обещаваше, но обещаеше ли нещо, изпълняваше го точно и добросъвестно.
Двайсетгодишен той се ожени по настояване на майка си. Тя искаше, като го вземат войник, да си има другар в къщи. Майката се страхуваше, че като си изслужи службата, ще се запилее нанякъде и вече няма да се върне. Защото той, обикновено скъп на думи, често се впущаше да й разказва, че ако иде само за две-три години в Америка, ще се върне богат и тогава ще заживеят другояче. След женитбата престана да говори за Америка, но все пресмяташе как да спечели повече пари, за да заживеят по-до-бре. Канеше се, свърши ли съкратеният срок в казармата, да подхване работа в София. Но няколко месеца след уволнението избухна Балканската война. До 1918 година той прекара из казарми, на походи и по бойни полета. А като се прибра у дома си на село, видя се глава на петчленно семейство, съвършено обедняло без неговите странични доходи от зидарлъка. Парите бяха обезценени, животът беше променен, всичко беше поскъпнало, хората се гледаха овълчени — едни ръмжеха, защото войната беше ги оголила, те искаха възмездие и справедливост, а други бяха забогатели и бяха готови със зъби и нокти да бранят онова, което бяха награбили в тила. Имаше много нови богаташи, приказваше се вече за милионери. В чаршията правеха вече нови сгради, отваряха магазини и кръчмарници. Центърът на селото и особено частта към гарата заприличваше вече на малка паланка.
Наскоро след войната на Ило се роди още един син — Борис. Зейнаха шест гърла. А килограм пшеница стигна до петнайсет лева. Какви ли занаяти не промени Ило, къде ли не си троши главата Около септемврийските събития през 1923 година го задържаха за известно време като комунист. През април 1925 година разкриха конспирация. В тази конспирация беше замесен и той. Арестуваха го, биха го в полицията, съдиха го с други негови другари и го осъдиха. В затвора прекара цяла година.
Ило, който на глед беше студен и необщителен човек, обичаше да мечтае за бъдещето. Усамотен, през часовете на почивките или вечер след работа, захапал късото дървено цигаре, той мислеше за онова време, когато на земята ще възтържествува социализмът. Тогава хората няма да се гризат като кучета за шепа трохи, тогава всички ще бъдат сити, добри и трудолюбиви. Как ще бъде нареден животът тогава и къде ще бъде той, ако доживее, какво място е отредено за такива като него?
Ило не беше скъперник, но ценеше парите, защото цял живот беше се борил със сиромашията. На децата си много рядко даваше по някое левче, за да си купят по нещо. „Да не се учат!“, казваше той строго, когато майка им се застъпваше за тях. И тъй като той не отстъпваше и дори не повтаряше приказката си, тя го гледаше и клатеше глава: