Ило заспиваше много късно и се събуждаше рано. Но не ставаше тутакси, а се взираше в тъмните стени на стаята и през главата му минаваха какви не кроежи.
Понякога жена му искаше да го попита за положението на Борис, копнееше да чуе за него поне една утешителна дума, но се страхуваше да го подхване, защото знаеше колко Ило е открит и прям. Преди два дни тя съвсем предпазливо загатна, че се говорело за помилване.
— Не ми се вярва — отговори той студено и веднага поясни: — На Източния фронт германците губят, тук народът се надига — и нашите фашисти все ще удушат някого, за да покажат, че са силни.
Вела примижа, като че я удариха по главата. Тя политна и се подпря на вратата. „Все някого ще удушат!…“ Ох, как го рече! Цял ден и цяла нощ тези страшни думи чукаха в мозъка й. Той можеше да бъде и по-мек, и по-внимателен, каквито бяха някои други мъже, но тя го обичаше и го тачеше дълбоко в душата си. Тя и сама не знаеше защо го обичаше и защо му прощаваше от сърце и суровината, и коравината, и затвореността.
Вела не се омъжи за него по любов. Той не беше нито хубавец, нито знатен с нещо, нито пък беше богат. А тя, макар че беше бедна, не беше от последните моми. Майка й я убеди да го вземе. Бил сам, каквото имал, само на него щяло да остане, нямала свекър, а свекървата била добра, щели да се разбират с нея… Младото момиче е като млад стрък — навеждай го все на една посока и то ще се превие. Така се преви и склони и Вела. И тя сигурно не би се излъгала, ако да не бяха тия проклети войни. Близо шест години тя го посрещаше и изпращаше все като войник. Бяха мъки без него, беше сиромашия, беше труд, но мина всичко, забрави се. И няма мъка на този свят, която да не може да се забрави, стига да има живот и здраве. Докато да я сполети бедата с Борис, Вела беше доволна. Синовете й отраснаха, не бяха ни сакати, ни слепи, умни и редовити мъже бяха и уважаваха и тачеха я, но… дойде ударът върху Борис и всичко изведнъж се скърши. Оттогава тя ходеше като занесена. Наистина пред другите-, дори пред свекърва си и пред снахата, тя не се издаваше, макар, както му беше редно, честичко да си поплакваше пред тях. Но все пак в най-тежките минути тя ги утешаваше и самичка знаеше какво беше на сърцето й през това време.
Постепенно, без да се усети, Вела започна да вярва на някакво неясно свое предчувствие, на някаква смътна своя догадка, че Борис ще бъде запазен. Тя не разбираше много от политиката, но все й се струваше, че някъде, неизвестно за нея къде, има някаква сила, която знае, че синът й е честен и благ. Ето, тази сила няма да позволи да го обесят… Вела с никого не споделяше своите надежди за благополучния край с осъдените на смърт, но Найда долавяше това и й се чудеше. Тя я смяташе за наивна и проста жена и я слушаше със съжаление.
Тъй като и на нея Найда приплака за свиждането с Борис, Вела започна да я утешава:
— Нищо, невясто — рече й тя. — Ами сега ако не те пуща да идеш в София, ще те пусне до неделя, до другата… — И й доверяваше: — Аз съм поръчала на Стоян, когато ще е на сигурно свиждането, да ми обади с едно писъмце…
Като изпрати Тодор Проев, който отиде у Миланови, за да посети и тях, Ило, загърнат в дебелия бозав балтон, няколко пъти излиза а двора и се връща в къщи. Най-сетне, като минаваше край кухничката, той чу безпомощните викове на старата и се наведе през отворената врата на килерчето.
— Ти ли си, сине? — приповдигна се безсилно старицата. — Дай на Найдичка да иде до София, бре! Може днеска да пущат — ами нали ще е грехота да го не види, а?… Пък и да не пущат — нека се поразходи, нека се поразтъжи, като хапъзкиня е тук, сиромашката…
Ило не издаде нито един звук, сякаш нищо не беше чул. Той надзърна и в кухнята.
— Бързай! — рече той на жена си. — Тодор ей сега ше се върне, няма нас да чака човекът…
У Миланови, както винаги, бяха много залисани. Те поканиха Тодор в гостната, разшетаха се да го черпят, разпитваха го как са в къщи и дали старите са добре, но във всичко това имаше нещо тежко и страшно. Милан се мъчеше да подхване какъв да е разговор, но забравяше приказката си, заглеждаше се във върха на обувките си и клатеше унесено глава. Миланица се мъчеше да бъде любезна като пред гостенин и дори да се усмихва, но се виждаше, че едва се държи на краката си и че душата й е попарена. При гостенина дойдоха и трите дъщери на Милан. Двете момуваха вече, а едната, най-малката, беше ученичка.