— Някое писъмце да имате от ваш Ваня? — по пита го с тъжен и плах поглед Миланица.
— Ония две-три редчета, дето получихме напред.
— То е когато и наш Юрдан ни писа — рече тя и отпусна ръце.
— Готово ли е? — обърна се Милан към жена си.
— Ей сегичка — извърна се тя, като че дойде на себе си от троснатото напомняне, и излезе пак.
На свиждане при Юрдан се тъкмяха да ходят и Милан, и стопанката, и Лиляна, най-малката от дъщерите. По-големите й сестри събираха багажа, редяха дрехите, тъкмяха храната и завиждаха на сестричката си, че отиваше в София при батя си. Тя ще го види, ще приказва с него, а те ще си стоят тука и ще тръпнат от страх. Обикновено от града се връщаха с вечерния влак. Но докато да дойде този влак, докато да чуят свирката му, докато да видят фаровете му и да разберат всичко по израженията на майка си и на баща си, момичетата премаляваха от болка и често-често облизваха засъхналите си устни.
Лиляна беше радостно разтревожена, че отиваше на свиждане при батко си. И в същото време сърчицето й беше прищипнато като с клещи. Една мъчителна смесица от страх и скръб гнетеше душата й. Лиляна беше голяма и от нея вече нищо не можеха да скрият. Нейният мил батко беше в затвора, осъден на смърт, и там всеки момент можеха да го убият. Когато беше още в първи прогимназиален клас, тя чете как са затворили, съдили и обесили Васил Левски. Но в представата й Левски беше нещо велико, недостижимо. И тя не можеше дори да си помисли, че такъв случай може да се повтори сега. Защото, съобразяваше Лиляна, сега България не е вече под турско иго — нали русите са ни освободили още преди 64 години! Сега България е свободна и в нея всеки свободно може да поучава хората как да се борят и да работят за по-добър живот. И ето че всичките й представи за свободата на българския народ се объркаха. Български съдилища осъдиха милия й батко на смърт. Защо? Защото се борил срещу германците, които дойдоха в земята ни и които нападнаха нашите освободители. Прав ли е батко й? Прав е. Защо тогава го затвориха, защо искат да го убият? И в нейния мозък започнаха да зреят нови интересни разбирания. Има лоши българи, които сега управляват. Те са с германците, помагат им. А са против Русия, нашата освободителка. Ето, тези лоши българи, които са с германците и които осъдиха батко й на смърт, те са фашисти. Тя и по-рано беше слушала да се говори за фашизъм, но какво точно беше то, не можеше да разбере. Батко й често наричаше някои хора от селото фашисти. Но защо бяха фашисти, Лиляна не проумяваше. От батко си тя знаеше, че фашистите са лоши и противни. А ония, които той сочеше за фашисти, тя ги знаеше, някои дори бяха техни роднини и съседи — но те според нея не бяха лоши хора. Защо тогава батко й ги наричаше така? И сега тя разбра. Сега тя знаеше, че тези хора помагаха на германците. А всички, които помагат на германците, са лоши и са фашисти. И тя с всички сили проклинаше фашистите, защото те бяха причина, дето от месеци в къщата им само се въздишаше и плачеше. Всички у дома й постоянно чакаха да им съобщят нещо страшно. И поради това и тя винаги беше нащрек. Тя също чакаше тази страшна вест, със сърце присвито и с душа угнетена от болка. Тя знаеше, че на нея, ако се случи най-страшното, няма изведнъж да й обадят, защото я смятат за малка. А тя не е вече малка и винаги гледа по-възрастните в къщи с подозрение. И за много неща искаше да ги разпита, но не смееше. Защото се страхуваше, че ще й се скарат. Например тя не можеше да разбере защо баща й и майка й постоянно се вайкаха и постоянно коряха и проклинаха Борис Митовски. Той, казваше баща й, бил причината да затрият батко й. Но защо да е той причината, когато и Борис Митовски е осъден на смърт? Ами нали той е комунист, нали не е фашист? Нали фашистите са причина за това, дето батко й е осъден на смърт? Майка й казваше, че ако батко й Юрдан не бил тръгнал с Борис, че ако не го е слушал, сега щял да си бъде свободен. Но защо и Иван Проев е осъден на смърт? И за неговото ли осъждане са виновни и фашистите, и Борис Митовски?
Такива сложни и тежки мисли разкъсваха душата на Лиляна.
Отначало беше много лошо. Майка й постоянно плачеше. Сетне се поуспокои. Но тя така въздишаше час по час, така отчаяно клатеше глава, така понякога скубеше косите си, като стенеше, че това, според Лиляна, беше още по-тежко. Баща й все говореше за помилване, за амнистия и от неговите приказки всички в къщи се оживяваха. Но това беше за късо време. Защото дори когато се тъкмяха да отиват на свиждане и събираха всичко, каквото имаха за ядене, никой не знаеше дали вече той не е мъртъв.