На хитлеристките войници и офицери, които минаваха по шосето и с влака, тя гледаше с неудържима ненавист, като на лични врагове, които са я обидили и са отнели щастието й. При всеки успех на германците, за който пишеха вестниците, тя впиваше нокти в дланите си и стенеше от мъка. Застанала до пътната вратня, на улицата, в училището или в някой дюкян, тя се вслушваше в разговорите и отбелязваше в паметта си кой се радва на германските победи. Които се радваха на тези победи, тя ги смяташе за свои врагове.
Веднъж кметът дойде на едно тържество в училището и им говори за победата над Съветския съюз. Дотогава тя не му обръщаше внимание. Но след тази реч Лиляна не можеше да зърне спокойно неговото мазно, зачервено, усмихнато и доволно лице. Срещнеше ли го, тя се извръщаше, защото не можеше да го гледа. Според нея, и той беше виновен за осъждането на батко й.
Майка и долавяше, че тя е станала много впечатлителна, и това понякога я тревожеше, но сега нямаше време да се занимава с нея. Лиляна ставаше все по-мълчалива и по-скрита. Тя майсторски подслушваше разговорите на по-възрастните си сестри, знаеше всичките им тайни, но никога и с нищо не се издаваше пред тях. Тя им доверяваше само какво ново е научила за положението на Източния фронт, съобщаваше им кой най-много хвали германците и се радва на победите им, кой се е заканвал, че в най-скоро време ще бъде свършено със Съветския съюз и каква реч е държал поп Тодор в църквата…
Тази сутрин, когато се готвеха да заминават в София, тя се събуди най-рано, най-рано стана и най-рано се стегна. Тя много майсторски се присламчи в гостната, залепи се в един ъгъл и се вслуша в разговора на баща си и на чичо си Тодор Проев. Още като се срещнаха, тя дочу нещо, което я изгори от любопитство.
— Свършено. Вярно е! — каза Тодор. — Заградили ги.
— Заградили ги? — втренчи се радостно, но все още с някаква нотка на недоверие баща й.
— И агрономът ми каза. Той слушал по радиото…
— Ами дали нашите ще издържат? — наведе се и попита доверително Милан, като че ли искаше да каже: „Обади само на мене, ако се съмняваш…“
— Да не издържат ли? — с лек укор го изгледа Тодор. — Слушай! — сложи той ръка на рамото му и в тона му имаше такава вяра и такава сигурност, че Милан почувствува как тръпки полазиха по тялото му. — Червената армия е такава сила, че ще ги помете като перушинки… — Тодор се сепна и скочи нетърпеливо. — Да не закъснеем, а? Да не изпуснем влака?
Милан погледна часовника си и кривна устни, като че ли това засега няма никакво значение.
— Има време — рече той и махна пак нетърпеливо: — Та казваш — ще издържат? И сила са, казваш, а?
— Голяма сила, страшна сила, невиждана сила! — запали се Тодор.
Но сянка на някакво неспокойно съмнение мина пак по лицето на Милан.
— Ами защо отстъпиха чак дотам? — попита той с мъка, с болка и със съжаление.
— Отстъпление! — усмихна се презрително Тодор. — Какво отстъпление е това за Съветския съюз!… Море е там, брате — няма ни край, ни дъно… Потънеш, и уж побеждаваш, пък гледаш — светили ти маслото.
— Аз не се съмнявам, че в края на краищата братушките ще победят — разпери ръце Милан. — Но защо им се дадоха толкова… защо още на границата не им теглиха пердаха… Друго щеше да е сега…
Тодор разбра мъката на Милан.
— Да, друго щеше да е и тук — потвърди той.
— И нашите мръсници нямаше толкова да дигнат глави и… момчетата ни нямаше сега да са на тоя хал — допълни Милан.
Щом стана дума за момчетата, Тодор приповдигна рамене, разтвори примирително длани и нищичко не каза. Й какво можеше да каже? Отстъпиха. Така е трябвало.
Но ето, тъкмо това дълбоко отстъпление тревожеше Милан. В неговата душа беше заседнало някакво неуловимо, коварно съмнение. Смущаваше го непрекъснатата суматоха във вестниците за някакви незнайни и тайнствени оръжия на германците. Кой ги знае, по-хитри са те, белким измъкнат някоя дяволска машина, плашеше сам себе си Милан.
Отначало, когато хитлеристите нападнаха Съветския съюз, Милан никак не се разтревожи. Биеха се някъде далече — дано само не подпалят и нашата черга, съобразяваше той. И смяташе, че за един земеделец като него със стотина декара земя и с едно уредено семейство това е най-разумната позиция. Наистина той желаеше да победи Русия, да победи нашата освободителка. Но се оправдаваше пред себе си с това, че войната е далече и че той с нищо не може да й попречи. И така той проспа, доволен и щастлив от живота и от съдбата си, докато да арестуват Юрдан. Това арестуване му падна като гръм от ясно небе. Той смяташе, че познава децата си и беше уверен, че те без негово разрешение не смеят да направят нито крачка в живота, а излезе, че се е лъгал като слепец. От процеса стана ясно, че още в казармата Юрдан бил привлечен от комунистите. От две години бил член на Работническата партия. Борис Митовски го вмъкнал в нелегалната дейност. От речта на прокурора стана ясно, че организаторите на конспирацията и на саботажите в селото били Борис и Юрдан.