В първите дни след арестите Милан си мислеше, че това са обикновени арести, за дребни и незначителни провинения, че ще ги поразкарат из Дирекцията на полицията, а може да мине и само със задържане в околийското управление. Сетне той разбра, че работата е по-сериозна, но се надяваше, че е момчешка работа и че съдиите — ако се дойде до съд — ще ги оправдаят и всичко ще се забрави. Чак когато се проточиха седмици, а от тях нямаше никаква вест из дирекцията на полицията, чак тогава Милан се стресна. Но пак не предполагаше най-лошото. Сбъркали са, беше уверен той, сгазили са някъде лука, и сигурно ще ги осъдят по на три-четири години. Чак когато ги изпратиха в затвора и родителите се разтичаха да търсят адвокати, едва тогава той разбра колко сериозно беше положението на едничкия му син. За него това беше истинска катастрофа. Изместен от своя обикновен нормален път, най-напред той изпадна в паника и малодушие. Но постоянните и неизбежни срещи с Ило, с Тодор, с родителите на другите арестувани, а и разговорите с един от адвокатите го посъвзеха малко. Той разбра, че съдбата на неговия син зависи не толкова от добрия адвокат, колкото от положението на Източния фронт. Той започна да се интересува от политическите събития, четеше редовно вестници, редеше в паметта си всички новини от фронта. Гръмките заглавия във вестниците за хитлеристките победи просто се попиваха в мозъка му. И той започна да ги сравнява. За голямо негово учудване вестниците съвсем открито и непредпазливо лъжеха, Шумните заглавия за германските успехи на Източния фронт бяха обикновени хвалби. Хитлер заяви тържествено, че ще влезе в Ленинград, а се спъна в покрайнините му и не мръдна нататък. Разгласи на цял свят, че войниците му виждали куполите на Кремъл, а се върна назад. Закълна се, че Сталин-град е паднал вече, а Сталинград се държеше. Крещеше, че няма сила да го върне вече назад, а ето, че Червената армия обграждаше войските му. Из Първата световна война Милан знаеше от опит, че германците са добри, спокойни войници и се бият. Но тогава те му се видяха много прости, като овце. Той беше видял с очите си как те се държаха упорито, но в тяхната упоритост нямаше съзнание и чувство. Те стояха и стреляха някак механически, като машини, докато да ги унищожат до крак. Според Милан те не умееха нито умно да настъпват, нито умно да отстъпват. И в Първата световна война те викаха до небесата за своите победи, а в края на краищата ги натупаха. Ето, те и сега вървяха по същия път — хвърляха се слепешката като биволски бици, без да държат сметка на какъв удар ще попаднат. Милан смяташе, че с настъплението си в Съветския съюз те попаднаха на удар. Но дали този удар ще бъде такъв, че да ги смаже веднъж завинаги, или двете страни ще се изтощят и от това ще се възползуват англичаните и американците?
Колкото и да беше внимателен и съобразителен, колкото и да не вярваше на хвалбите на вестниците за германските победи, все пак той се страхуваше, че Съветският съюз не е и толкова силен, колкото му се искаше да бъде. Веднъж той попита Ило Митовски не се ли страхува от германските победи на Източния фронт. Ило Митовски поклати решително глава:
— Мене ме беше страх, докато веднъж да почне — отвърна той сухо и твърдо. — А сега вече за нищо не се страхувам — Съветският съюз ще победи.
Милан не възрази, но той не остана доволен от този отговор. Лесно е да се каже — ще победи, мислеше си той. Но как? А Ило не казваше. У него имаше само някаква сляпа вяра в силата на Съветския съюз. Но може ли само с вяра да се побеждава?
Милан се смяташе за умен мъж, за човек, който разбира външната политика. Той не допущаше, че след такова отстъпление Червената армия ще започне да настъпва и да настъпва така стремително по целия фронт. Заграждането на германците при Сталинград го порази. И ако те унищожат заградената армия, тогава — свършено е с германците.
Милан се излъга и в друго нещо. Като преценяваше вътрешното и външно положение след смъртната присъда на Юрдан, той очакваше, че присъдите ще бъдат изпълнени, като минат всички формални срокове. А ето, минаха толкова месеци, а осъдените си лежаха в затвора. В първите дни след процеса той грохна, побеля, стопи се от ужаса на всекидневното очакване. Сетне постепенно се поуспокои. „Имали сме късмет“, радваше си се той тайно. И сега, след вестта за заграждането на немците при Сталинград, той съвсем се успокои. След такива победи на Червената армия момчетата ще бъдат спасени.