В шетнята си из къщи жена му на няколко пъти се заслушва в разговора им. По-рано, преди да осъдят Юрдан, тя никога не се итересуваше от политиката. Но сега само дочу нещо за Сталинград и ококори очи. Русите заградили германците! За нея това означаваше, че нейният син е спасен. Вечер, като си легнеха, Милан й разказваше за политическите събития, за положението на фронтовете и й тълкуваше всичко така, както той сам го разбираше. Тя смяташе мъжа си за най-вещия човек, вярваше му във всичко и никога не се усъмняваше в правотата на неговите тълкувания. Тя никога не се запитваше откъде той получава такива точни и неоспорими сведения, както не се запитваше кой е написал книгите, по които свещеникът в черквата чете и които тя смяташе за безпогрешни. Тя се молеше само за едно и само за едно мечтаеше — да отменят смъртната присъда на сина й, да си излежи той, каквото има да излежава, и в дома им пак да настъпи такова спокойствие и такава радост, каквото спокойствие и каквато радост имаше, преди да го арестуват. И момичетата пак да запеят, както пееха по-напред…
Голямата дъщеря обади, че всичко е готово и че е време да тръгват. Стопанката също беше готова за тръгване.
— Време ли е? — попита Милан и като погледна часовника си, отговори: — Време е.
Гостът също стана.
— Аз трябва да избързам, че имам багаж да вземам — рече той.
— И за твоя багаж има време — успокои го Милан. — За колко ще идем — ей къде е гарата!
След малко всички се източиха на двора, отрупани с кошници, торби и вързопи.
Навън беше още много тихо. Селото спеше дълбок предутринен сън. Пътниците вървяха по дясната страна на улицата, стъпяха предпазливо и от време на време се сблъскваха леко. На едно място в краката им се стрелна котка, на друго те едва не се удариха в дръглив черен кон, който беше се залепил до зида и тършуваше нещо по земята. Откъм гарата се чуваше глухото, задавено пъшкане на маневрен локомотив. От време на време той изпищяваше рязко и този пресечен, остър звук отекваше самотно и неприятно в сънната пустота.
В дъното на улицата се мярна малкият площад До този площад и около него стигаше електрическото осветление. Надолу в селото още светеха с петролни лампи. На площада пред общинското управление, откроени в светлината на електрическите лампи, се извишаваха двата величествени бора. По шосето насреща изтрополи файтон. Значи, време е вече да се бърза за гарата. Пътниците минаха край Илови. Ило и Найда ги посрещнаха и ги поизпра-тиха донякъде. Вела се върна да наглежда старата и внучето. Когато да се отделят и да се върнат, Найда заплака глухо. Ило, както обикновено, беше начумерен и скъп на думи.
— В колко заминава влакът? — попита той само.
— Точно в четири — отговори Тодор и се отби набързо в една странична уличка, за да прибере и своя багаж. На портата отдавна го чакаха дядо Цеко, баба Дара и Куна. Те се сърдеха, че пътниците закъсняват и че ще изпуснат влака.
Скоро дружинката пресече шосето и пое мълчаливо улицата към гарата, дето при светлината на електричеството се вървеше по-бързо, по-спокойно и по-свободно.
3
След късата разходка до клозетите и след проверката дългите коридори на затвора постепенно заглъхваха. Настъпваше дълбока, неспокойна тишина, която често трепваше от удар или вик в някоя от малките килии. Сдържаните разговори стихваха по-лека-лека и само нечии предпазливи стъпки по стълбите около „колелото“ отекваха из всички коридори. Огромното сиво и мрачно здание потъваше в сън. Някъде заспали затворници започваха вече да хъркат и техните нестройни и неприятни звуци се чуваха като стонове на хора, които агонизират, задушени от силна и безмилостна ръка.
В коридора на осмото отделение, или както го наричаха „отделение на смъртниците“, като че ли беше по-тихо и по-тъжно, отколкото в другите отделения. Тук и остърганите дъски върху перилата на коридора придаваха по-мрачен и по-страшен изглед на този етаж от източното крило на затвора. Тези дъски бяха поставени над четириетажната пропаст, за да не се хвърли някой от „смъртниците“. Можеха да се намерят и такива осъдени на смърт, които, като се хвърлеха долу, щяха или да съкратят мъките на страшното чакане, или да нарушат правилата на официалното умъртвяване.
Разбира се, такива отчаяни „смъртници“ можеха да се хвърлят и от „колелото“, дето нямаше как да се сложат дъски. Тук затворническата управа беше взела предпазни мерки долу, над партера. Там беше сложена мрежа от дебело въже, изплетена сякаш от огромен кръвожаден паяк. Ако самоубиецът все пак се хвърлеше от последния етаж, в най-лошия случай той можеше само да се натърти върху мрежата. Но в никой случай не можеше „сам да се лиши от живот“, както в такива случаи казваха канцеларистите от съдебното ведомство.