И в тези часове на будуване и на сладки дремки той се унасяше в мисли по хиляди неща. Най-много той мислеше за селото и за родителите си. Пренасяше се в оживените привечер улици, когато, привършил работата си, излизаше, за да се поразтъпче и да се види с приятели и другари. Мъчно му беше за празничните дни. След хората и разходките по шосето младите се пръскаха уж да се прибират у дома си. Но вместо да си идат, те се шмугваха с изгорите си в някои глухи кътчета на дворовете и градинките и си бъбреха до късно. Това бъбрене беше предпазливо, лекомислено, но сладко.
Там в Рилкината градинка, зад отрупаните съчки, които бяха докарани от гората още преди година и половина, в сянката на гъстите овошки, той слушаше опиянен гугукането на своята изгора. Но за разлика от много ергени, той разказваше на своята изгора не само как ще се наредят, когато се вземат, но и за хубавото бъдеще, което ще дойде, когато бъде победен и свален фашизмът. Тогава хората ще работят с радост и с радост ще живеят. Обикновено Юрдан започваше да й разказва за бъдещето, а завършваше с настоящето. Разправяше й какво става по фронтовете и я убеждаваше, макар че тя за нищо не му възразяваше, че немците, въпреки своите временни победи ще бъдат бити от Червената армия и че тогава фашизмът в Европа ще бъде разгромен. Макар че Рилка не разбираше твърде от сложната европейска и световна политика, тя се любуваше на неговите познания, слушаше го с облещени очи и се притискаше галено в него. И изведнъж, опомнен сякаш от някой унес, той я хващаше за раменете, прегръщаше я здраво и след това дълго и ненаситно я целуваше. Тя ту се отпущаше в притома, ту пърхаше в ръцете му като пиле и на целувките отвръщаше с целувки. Дори в здрача на вечерта той долавяше как бузите й руменееха и как сетне цялото й кръгличко, миловидно русо личице пламваше като от треска… И в лекия краткотраен сън, и в неспокойната дрямка той преживяваше тези мигове на любовно блаженство, стряскай от всяко пошавване на другарите му в килията иди от някой случаен шум из коридорите на затвора. И тогава той виждаше пак страшната действителност — претъпканата килия, задухата, мъждивата лампичка, решетките зад мъничкото прозорче…
Късно, след раздялата, той не се прибираше у дома си. Беше свикнал да минава към своите другари и да ги пита за новини. Една вечер Борис Илов го повика, каза му, че има да свършат хубава работа, и го изведе над селото. Те вървяха много предпазливо, провираха се като котки през буренясалите градини зад горната махала. От сянката на Ямишевите канадски тополки излезе Иван. Тримата заобиколиха зад тополките, прилепиха се в един синор под някакъв храсталак и събраха глави. Борис съобщи, че е получил нареждане от партията да обмислят въпроса за по-сериозни и по-ефектни саботажи. Да работят внимателно, да пипат ловко, да се пазят от провал. Борис предложи да подпалят сеното, което беше отрупано на купчини зад гарата и което, както им съобщиха, било за германците. Иван носеше бидон, пълен с газ. Този бидон беше откраднат от една немска част, която през април миналата година се беше настанила в селото.
— Този път сигурно ще предприемат арести — предупреди Борис. — Всеки да си измисли предварително къде е бил през времето, когато ще запалим сеното. Помнете — през тази нощ не сме се виждали, не сме се срещали, не сме си приказвали. Никой нищо не е видял, не е чул, никой нищо не знае.
Юрдан слушаше мълчаливо и сърцето му биеше неспокойно. Той виждаше, че тази акция беше сериозна. За пръв път ще стане ясно, че подпалването е извършено от местни комунисти, а не от случайни хора, както се приказваше за другите по-дребни предишни саботажи.
Те се промъкнаха до купните, като направиха широк завой зад гарата, напръскаха внимателно сеното и хвърлиха по една клечка кибрит върху набелязаните купни. Само след няколко минути буйни и високи огнени струи заляха хоризонта и осветиха полето. На гарата настана суматоха. Няколко железничари се въртяха около вагоните и не знаеха какво да правят. Телефонираха в общината, но оттам никой не се обади. Началникът на гарата изпрати човек, за да съобщи на кмета. Борис, който знаеше, че един такъв пожар може лесно да бъде угасен, беше взел десетина пачки гръцки патрони, които не ставаха за никоя тукашна пушка, и ги нареди около огнищата в купните. В най-голямата купа той сложи една бомба-бухалка. Тя можеше и да убие някого от ония, които ще хукнат да гасят, но нека, реши той, да не се навират много, дето не им е работа. И най-важното, друг път да бягат от пожарите, а не да тичат да ги гасят. Няколко пачки изгърмяха безредно, но ясните пронизителни звуци отекнаха тревожно и на гарата, и в селото. „Партизаните нападат!“ — извика някой на гарата. Началникът на гарата притича до градинката и се стули зад кочината, в която грухтеше спокойно неговият шопар. Кметът, поляците, полицаите от участъка начело със старшията тичаха към гарата. Но когато наближиха семафора, откъм пожарището се чу необикновено силен гърмеж. Какво ставаше там? Полицаите залегнаха готови за стрелба, а поляците се хвърлиха в канавката и бързо започнаха да излазват нагоре към селото. Ставаше някакво нападение, но какво, къде, от кого — не можеше да се разбере.