В съседната килия беше затворен Иван. Нито инквизициите в дирекцията на полицията, нито предварителният затвор, нито напрежението през дните на съдебния процес можаха да сломят този млад и здрав организъм. В неговата жизненост имаше нещо детско. Той кипеше от сили, от пориви, от възторзи. Той искаше да живее, да диша, да се движи, да се радва. Имаше моменти, когато забравяше, че се намира в най-страшното отделение и че над главата му виси клупът на бесилката, смееше се и пееше полугласно, но с дълбоко радостно чувство. Но имаше и моменти, когато Иван изпадаше в дълбоко, мрачно настроение. Наистина това отчаяние, като у децата, беше краткотрайно, но на Иван се струваше, че всичко е пропаднало, че е безсмислено да се борят, да търпят и да се мъчат, че животът е глупав и празен. В такъв един момент на униние и безверие той призна, че са скъсали и телефонния кабел. Имаше ли смисъл, мислеше си той тогава, да мълчи, когато те бяха предадени от един мизерник, от една долна твар… Малко след това той се разкая за своето малодушие, укори се с всички сили и се кълнеше в душата си, че ако втори път му се случи да изживее такова, пък и дори много по-страшно изпитание, ще го понесе мъжествено… Иван често мислеше за изпълнението на смъртната присъда. Но мисълта му не се задържаше продължително върху това. Защото той усещаше как сърцето му биеше силно и правилно и му се струваше невероятно този така хубаво нагласен организъм да спре… Той дишаше с наслада дори спарения мръсен въздух на малката претъпкана килия, изтягаше се от стена до стена с такова удоволствие, като че беше полегнал на някоя поляна, хранеше се с вълчи апетит. Той ядеше с такова доволство, че дори клисавият хляб, който им даваха, в неговите ръце изглеждаше на козунак. И броеше дните, когато от селото ще му донесат за ядене. Денем, напращял от сили, той чакаше с нетърпение часовете на разходката, а после, затворен в тясната клетка, прескачаше предпазливо през краката на своите другари, поглеждаше през шпионката и пак се връщаше на мястото си.
След проверката той се ошупваше. Идеше нощта. Какво щеше да се случи? Щяха ли да дойдат?… Струваше му се, ако не е осъден на смърт и ако не ляга със съмнение, че след полунощ могат да го измъкнат, той дори би бил щастлив, макар и на такова неудобно място.
По затихването на глъчката в голямото здание, по шума отвън, по движението на някои влакове, той съдеше за приближаването на полунощ. Само когато наближаваха тези съдбоносни часове около полунощ, Иван се замисляше. Може би това е последната му вечер. Може би за последен път лежи на неудобното затворническо легло. Може би за последен път гледа малката електрическа лампичка, която светеше само с една мъничка жичка и изпущаше жалка, скъперническа светлина. До късно след полунощ Иван будуваше. Но в дъното на душата си той беше уверен, че все пак няма да изпълнят присъдата. Тази присъда, според него, беше издадена, за да се сплашат комунистите от съседните села. Ето, искаха да кажат съдиите, властта не се шегува, мирувайте, защото и на вас ще нахлузим торбите. Но всъщност няма да им нахлузят торбите, тъй като това още повече би наежило против властта всички близки и познати, всички другари от цялата околност… До късно след полунощ Иван мислеше как Червената армия ще разбие на пух и прах хитлеристката сбирщина и как всички фашисти у нас ще си глътнат езика…
В такова напрежение и в такъв размисъл, в такива полунощни тревоги, представи и мечти се нижеха дните. Изминаха няколко седмици. Иван започна да си се успокоява. Всичко, според него, ставаше точно така, както предвиждаше. И той започна да си заспива спокойно, уверен, че на сутринта ще се събуди здрав и читав. Много рядко, при някакъв силен и подозрителен шум след полунощ, той се събуждаше, приповдигаше се на лакът, наперен като заек, ослушваше се полуразтревожен и щом шумът заглъхнеше, лягаше пак, доволен, че всичко е минало благополучно. Но обикновено той спеше дълбоко и се събуждаше призори, когато коридорите на затвора започваха да кънтят от стъпките на надзиратели и арестанти-прислужници.