Много често той мислеше за селото, за дома си, за родителите си. Интересуваше се за брат си, мъчеше се да си представи как живее в концлагера, изпращаше при случай много здраве на сестра си и я молеше да изпрати снимка на детето, за да му се порадва. Но най-много мислеше той за старите. Беше му мъка за бабата и за дядото, които толкова много го обичаха, за баща му и особено за майка му, която трепереше над него като над дете и която сега сигурно се съсипва от страхове и плач. Той ги жалеше, искаше да им помогне по някакъв начин, но как? При последното свиждане той забеляза колко много е отпаднал баща му. Бузите му бяха хлътнали и кожата на лицето му беше станала сивопепелява. Иван се помъчи да го ободри с няколко думи през решетката, но бащата само заклати печално глава. По-рано Иван се страхуваше от баща си, макар и да знаеше, че е мек и добродушен човек. Той чувствуваше, че баща му стои високо над него и му се струваше, че няма никога да го достигне. И едва сега, зад решетката, като го видя отпаднал и омърлушен, Иван почувствува, че е израснал вече над него и че го гледа от високо, че го жали и обича още повече. „Така е, когато старите не знаят какво вършат младите!“ — рече бащата на раздяла. Иван се усмихна снизходително. „Е, има време старите да се поучат от младите“, отговори Иван и впил поглед в родителите си, той ги следи, докато да излязат от мрачната стаичка с двойната решетка по средата…
При всяка среща Иван питаше за баба си Дара и й изпращаше много здраве. Тази неуморима старица го учудваше. По цял ден тя не подгъваше крак, не скръстваше ръце, не сядаше. Той не помнеше да е ставал преди нея дори по жътва, не беше се случвало да я намери заспала. По конспирации ли се губеше нощем, по тайни събрания ли закъсняваше, от седенки ли се завръщаше през късните часове на нощта, тя беше будна, усещаше го, обаждаше му се. Само веднъж, уверена, че скита По моми, тя го упрекна: „На наше време ергените не ходеха толкова много. Ще си съсипеш здравето, баби!“ И едва когато го арестуваха, тя разбра защо се е връщал толкова късно. Но дори и след като й стана ясно къде се е губел през толкова нощи, тя никому думица не продума… Една нощ той я сънува. Тя дойде в килията му, която уж бе станала негов дом, и той я посрещна на прага, разперил ръце, за да я прегърне. Той се ядосваше, че не я усети, за да я посрещне вън. Но тя и тук влезе така неусетно, както неусетно влизаше от една стая в друга у дома си, и му се усмихна. Килията беше празна, той живееше в нея самичък. Нямаше стол, за да я покани да седне. Но тя като че ли знаеше, че няма стол, погледна го накриво, но миловидно, и рече троснато: „А ти докога ще живееш като кукувица? Кога ще си намериш невеста?“ И тя пак се усмихна. Снопове от познатите бръчици се разсипаха по цялото й мъничко, но добродушно личице. Тя седна на пода, разтвори бохчата, нагласи му да си похапне и го загледа с умиление. И едва сега той се досети, че не е вече в затвора, а че е на нивата във Вълчовото и че баба му седи на синора до люляковата горичка… Той се загледа над зеления и весел кър и се надсмя на своята залисия. Виж го ти! Да е на свобода, а да не разбере това и още да смята, че е в килията… Този сън беше изсънуван така продължително и спокойно, че след като се събуди, Иван дълго време мига учуден и полузамаян, като че баба му наистина е била при него и като че той още усеща нейния топъл старчески дъх…
Едно нещо започна да го смущава напоследък: режимът в затвора се затягаше. Особено строго започнаха да държат в отделението на „смъртниците“. В изпълнението на смъртните присъди имаше малко затишие, но нови „смъртници“ идеха постоянно. Вече работеха само военните „съдилища“. А военните съдилища издаваха много тежки присъди. Нямаше процес без „смъртници“. В килиите ставаше все по-тясно и по-задушно. Онези, които бяха осъдени отдавна и отдавна бяха претръпнали от чакане да ги помилват на доживотен затвор, се смущаваха. Може би искат да „разчистят“ килиите, питаха се те. Но много от осъдените дори не се връщаха в затвора — от съдебната зала те бяха отвеждани направо на стрелбището. Все по-често военните съдилища започнаха да издават такива присъди — окончателни присъди, които не подлежаха на обжалване и които поради особеното вътрешно положение следваше да бъдат изпълнени незабавно. Иван знаеше, че съдилищата не вършат всичко това на своя глава. Те получаваха нареждания отгоре. Явно беше, че напредването на Червената армия плаши и озлобява фашистките управници в България. В това озлобление те можеха да екзекутират и всички ония „смъртници“, които отдавна чакат реда си и които вече претръпнаха от дългото чакане. Всичко все пак ще зависи от бързината, с която настъпва Червената армия, заключаваше Иван.