Имаше спокойни следобедни часове — часовете след жадуваната краткотрайна разходка, когато Иван мечтаеше за своето освобождение. Обикновено той си представяше как това ще стане по особен, неочакван начин. То ще бъде такава тревога, такова смущение, такава паника и същевременно такава радост, че докато свят светува, за него ще се пее и разказва. Иван предполагаше, че Съветският съюз е приготвил многомилионна парашутна армия. Съветският съюз е приготвил сто хиляди самолета. И ето, една нощ небето почернява и земята почва да тътне от рева на моторите. Милионната армия се стоварва зад гърба на германците. Започват удари от всички страни. Цялата хитлеристка армия попада в един грамаден чувал. Тя се съпротивява, но ударите на Червената армия са съкрушителни… Тук в България кацат четиристотин хиляди червеноармейци. Защо тъкмо четиристотин хиляди, Иван не можеше да каже. Но той си представяше дъжд от хора. Те капят навсякъде — над градове и села, над полета и планини, по пътища и гари… Иван се помъчи да си представи тоз народ, който плъзва навсякъде. И изведнъж се усмихва на себе си — защо са толкова много хора! Ще стигнат и двеста хиляди души. Не, и двеста хиляди са много — защо ще хабят войската си. Народът само да види, че братушките правят въздушен десант, ще се дигне като един да им помага. Ще може и с по-малко — със сто хиляди парашутисти. Като съобрази, че целият народ ще се хвърли да помага на наглите освободители и че войниците веднага ще минат на страната на народа, Иван намери, че ще стигнат и петдесет, та дори и тридесет хиляди души. Не е необходимо да ръсят хората си по пустите полета и планини, по затънтените паланки и села. Достатъчно е да ударят София, Пловдив, Варна, Бургас, Плевен… Достатъчно е дори да ударят само София, да смажат главата и другото ще дигне ръце без бой. Разбира се, добре би било, ако ударят още Варна и Бургас, за да могат веднага и свободно да стоварят войски. Само да дадат отдушник на народа, да пипне той оръжието, че да видят как знае да се бие той срещу фашизма…
Иван си представяше как ще бъдат освободени затворниците. Струваше му се, че ако парашутистите нападнат София, най-напред ще ударят казармите и затвора. Ще ударят казармите, за да сломят съпротивата на фашистите. А едновременно с това ще превземат затвора, защото тук са затворени такива прекрасни мъже. Ако затворът не бъде освободен едновременно с удара върху въоръжената сила на фашистите, то в своето озлобление и отчаяние фашистите могат да избият всички политически затворници. И Иван се унасяше в мечти за това фантастично нападение. Той си представяше как ще види първия червеноармеец и как те само ще се погледнал другарски и братски — няма да има време за ръкувания и целувки, ще трябва да се бърза, за да бъде обезоръжена стражата, да бъдат арестувани надзирателите, след това да се организира нападението и завземането на участъците, на учрежденията… И едва след като врагът бъде смазан навсякъде, едва тогава той ще се хвърли върху първия червеноармеец, който ще се изпречи пред него, ще го прегърне и ще му каже само: „Благодарим“. Така, с една-едничка думичка, излязла от дъното на сърцето му, той ще благодари на целия руски народ, на всички съветски народи.
Понякога Иван мечтаеше за революция, за нападение отвън, за надигане на целия народ. Но освобождение с вътрешни сили засега му се виждаше невъзможно. Защото освен въоръжените сили на правителството имаше много германски части, разпръснати навсякъде из България. При това германците бяха в Сърбия, в Гърция, в Румъния. Ако тук стане нещо, те веднага ще се нахвърлят върху нас. И ще може ли в такъв случай Съветският съюз да ни даде незабавна помощ? Иван не знаеше. Струваше му се, че германците още са силни. А и нашите фашисти още се държат. И Иван се връщаше към мечтите за парашутно нападение, за внезапния удар, за свободата и за битките по софийските улици.
Сутрин и след обед, когато се срещаше с Бо-риса на „карето“, Иван потръпваше леко, като че ли по гърба му полазваха мравки. Борис го гледаше някак си недружелюбно, изкосо. С него той дори много рядко разменяше по някоя дума. Иван знаеше, че му се сърди, задето обади за кабела. Иван признаваше, че е сгрешил, признаваше, че прояви малодушие и дълбоко съжаляваше за това. Наистина признанието за прерязването на кабела много отегчи положението им, защото този кабел беше германски военен кабел. Но и без това, само заради подпалването на сеното, тях щяха да ги осъдят на смърт. Иван постоянно дебнеше случай да се разговори с Борис за своето признание, да поиска прошка и да даде обещание, че ако остане жив и здрав, Никога нищичко вече няма да издаде на врага, ако ще би и жив на огън да го пекат. Но нямаше как…