Но Борис и без това си беше строг, мълчалив и суров. През време на процеса той се държа твърдо и безстрашно. И когато адвокатът му на два пъти се увлече и започна да кори партията, той го прекъсна и каза, че се отказва от такава защита. Той разказа как са го инквизирали в дирекцията на полицията и така назова органите на държавна сигурност, че председателят му отне думата. „Момче, събирай си езика, отегчаваш си положението!“ — гълчеше го адвокатът. „Нали пред съда се казва истината?“ — отвръщаше спокойно и като че наивно Борис. При четенето на присъдата неговото скулесто, мускулесто, грубовато лице не трепна. Само побледня малко. Борис мръдна леко с раменете, като че искаше да каже — гледат си работата, бранят се, няма защо да им се сърдим, отпусна ръце и въздъхна дълбоко. Стана му много мъчно само за детето. Беше още много мъничко, щеше да расте сираче и нямаше да запомни баща си. Жена му е млада, ще поплаче, ще пожали, па ще махне с ръка и както му е ред, ще повтори. Нека. Борбата си е борба, жертвите са си жертви, а животът си иска своето. На баща му ще е мъчно, но той е корав, ще преглътне всичко и никому няма да издаде мъката си. Майката ще плаче. Ще плаче до припадане, ще си скубе косите и няма никога да го прежали, но ще се утешава с другите си синове и ще се залъгва с внучетата.
Като прочетоха присъдите, близките на осъдените на смърт се разплакаха. Борис се смръщи от лека досада. Защо плачеха? Или с плачовете си те щяха да омилостивят съдиите и щяха да смекчат присъдите? Детективите, които и в съда следваха по петите своите жертви, започнаха да изтласкват близките на осъдените. „Е, нека си вървят, стига са циврили“, мислеше си Борис.
Молба за помилване до царя той не подписа. И когато при първото свиждане баща му загатна сухо да опита и тъй, може би пък ще хване място, Борис отвърна със спокойна решителност: „Да подам молба за милост, значи да се откажа от дейността си. Пък аз не се отказвам.“ А на адвоката заяви: „Хиляди молби за пара, ако са решили да ни обесят.“
Него го поставиха в килия, дето имаше само трима „смъртници“. Тези мъже бяха осъдени за саботажи и конспиративни действия против реда и сигурността на държавата. Двамата от смъртниците бяха умни и начетени мъже, знаеха за какво се бият и за какво ще умрат. Третият беше капитулант. Той беше себелюбив амбициозен мъж, оплетен още преди да избухне войната от чужда шпионска мрежа. Той се хвалеше, че някога бил социалист, но сетне разбрал, че социализмът не отговарял на нашите условия и на характера на нашия земеделски народ. И поради това еволюирал към по-реални политически разбирания. На Борис се струваше, пък и другите двама „смъртници“ бяха на това мнение, че този човек прави всичко възможно да спаси кожата си. Те се пазеха от него. Той все гледаше да бъде на по-удобно място, да лежи и да се обръща по-спокойно и по-свободно, да си похапва по-хубавичко, да получава пръв от баката и да се прибира последен в Килията… По-късно него го преместиха й седмото отделение. Дойдоха други двама добри мъже, но наскоро след това единият от тях също беше преместен и в килията пак останаха четирма „смъртници“.
Вечерта след прочитането на смъртната присъда Борис легна след проверката и до зори мисли. Какво можеше да се направи, за да отърве въжето? Този въпрос човъркаше упорито и дълбоко мозъка му. На царска милост не се надяваше, нито я искаше. Да моли за милост, значи да признае сам, че е бил престъпник и че е вършил лоши работи. А работата, която свършиха, е добра работа. Само че е много мъничко. Трябва да се продължи. Другите, които останаха на свобода, ще подхванат нататък. Как ще заработят те, как ще продължат хубавото дело, ако той започне да хленчи за милост пред своите врагове? А все пак не трябва да се остави да го закачат на въжето като някаква чучула. Ще избяга. Как? Борис мислеше за това. И ще има време още да помисли. Да му падне и най-малката сгода, няма да се двоуми нито секунда — ще бяга. Най-много да го застрелят. Какво ще загуби той при най-лошия случай? Ще загуби бесилото, ще спечели куршума. Толкова.
Но ако сгодата не дойде сама? Трябва ли човек да скръсти ръце и да я чака, докато го измъкнат някоя нощ? Борис съобразяваше като какво може да се направи, за да се откопчи от ръцете на тези палачи. Най-лесно ще може да избяга, ако го изкарат вън от затвора. Или да го препратят в някой друг затвор, или да го изведат като свидетел по някое дело. Но на какво дело?… И той започна да обмисля. Можеха да излъжат, можеха да го впишат, без да знае нещо. Ей тъй, само да излезе от затвора. Струваше му се, че нататък вече всичко ще се нареди. Той ще вземе мерки да се справи и с вериги, ако му ги закачат, и с белезници, ако му ги сложат на ръцете, и с охраната, па ако ще би тази охрана да се състои от трима души.