Иван беше легнал на дясната си страна и спеше оня обикновен за него лек и здрав сън, който не оставя никакви следи в съзнанието. Той дишаше равно, дълбоко, спокойно като човек, когото очаква хубав, щастлив и лек ден. Кръвта във вените на мускулестата му и силна шия, изпъната леко, играеше със силата на здравата цветуща младост.
Борис спеше откъм стената. Той беше се изпружил на гръб и единият му крак, сух и жилав, стърчеше навън от завивката. Виждаха се дълги, черни, отдавна нерязани нокти, стеснени и малко извити като на орел. Младото му лице, по което още не бяха изчезнали следите на бронзовия загар от слънцето и ветровете, беше спокойно и мило. Характерната гънка на устните му, която като че бе свързана с неговата твърда воля, сега беше изчезнала. В полуотворената му уста на меката мъждива светлинка бляскаха двата предни горни зъба. В съня си Борис като че се усмихваше на нещо радостно и красиво. Това бяха часовете на най-дълбокия и на най-сладкия сън. Той сънуваше, че пътува с влака, че слиза на някаква непозната гара и че едва когато вижда стария стрелочник, се досеща, че това е тяхната гара. Струва му се, че е ходил, някъде далече, че е бил мобилизиран към Дервишката могила на турската граница. Той бърза да си иде у дома, но в това време насреща му се показа каруца, а в каруцата — те, неговите близки: жената, детето, майката, бащата. Бащата посегна да се ръкува, но старата тютюнджийска кашлица раздра гърдите му. Борис отвори очи и се извърна като ужилен на десния си лакът. И му се стори, че по-вече той разбра с цялото си тяло, отколкото с ума си онова, което от толкова месеци очакваха и часът за което беше ударил. Той се опита да млясне, но като по чудо в устата му сякаш не бе останала нито капчица слюнка. Той мигна плътно, скочи изведнъж и се дръпна към северната стена. Дежурният старши надзирател, придружен от няколко други надзиратели, се изкашля още веднъж и кимна назад с глава, като че ли нищо не беше се случило и като че нищо нямаше да се случи.
— Сбирай си багажа, местят те в Сливен — рече той.
В това време в желязната рамка на вратата се мярнаха двама войника с натъкнати ножове. Борис, който за момент щеше да повярва, че наистина ги местят в друг затвор, разбра всичко. „Издебнаха ме!“ — изпъшка той. Жестоко и безизходно отчаяние наля като с олово цялото му тяло. Той се помъчи да се помръдне, но движенията му бяха тромави. Долната му устна се пукна и тънка, ясна струйка кръв потече по брадата му. Той я облиза и познатият блудкавосолен вкус мина като тръпка по сухия му език. „Няма отърваване! Край!“ — помисли си той. В едно ъгълче на съзнанието си той извика своите близки, за да се прости с тях. Образите на жена му и на детето изплуваха най-ясно в душата му. Той виждаше онова, което мечтаеше да види — как детенцето му се усмихва и маха радостно и безсмислено малките си пълнички и пухкави ръчички. И в същото време събираше всички свои сили, за да вземе най-правилно решение в този последен момент на живота си. Той знаеше и не можеше да не знае само едно — че трябва да се държи достойно. Да, достойно. Но ще издържи ли? Ще има ли сили да понесе твърдо всичкото, което го очаква?…
Да, ще има.
— Хайде, Боре — рече глухо дежурният главен надзирател, като се усмихна лицемерно. — Хайде, че ще изпуснем влака…
Борис издърпа несъзнателно обущата си и дори понечи да ги обуе, но като хвана единия чорап, той като че се опомни.
Тогава единият от „смъртниците“, оня, когото Борис слушаше до захласване, се изправи и махна решително с ръка.
— Палачи! — рече той с разтреперан, но внушителен глас. — Вие изтръгвате още една жертва от нашите редици!
— Хайде и ти! Не се втелявай! — сопна се, при-жумял от гняв, дежурният главен надзирател. И като измъкна часовника си, той посочи циферблата на Борис: — На, виж кое време е. Докато да се уредят документите, докато идете на гарата, и ще стане време за бургаския влак.
Войниците и надзирателите стояха до вратата и гледаха смутени и гузни. Тези мигове на лъжа и насилие бяха непоносими. Всички, които бяха дошли да изведат този млад и умен момък, биха били хиляди пъти по-благодарни и по-доволни, ако бяха им заповядали още с влизането да се хвърлят върху него, да го вържат, както обикновено правеха, отколкото да го наблюдават как той се колебае мъчително и как пръстите на ръцете му треперят.