— В карцера! — скърцаше със зъби главният прокурор. — До един в карцера! — Той се обърна към директора на затвора: — Какво е това, господин директоре? Има ли ред, има ли власт тука?
— Утре… още сега ще издирим виновниците, господин главен прокурор…
— Ще издирим виновниците! — изсъска проточено главният прокурор, като се мъчеше да окарикатури израза на директора. — Какво има да се издирва тук! — И той посочи към килиите. — Режим трябва, режим! Гък да не могат да кажат!
— Комунистите… нали ги знаете… — опита да се оправдае директорът, но думите му секнаха, защото главният прокурор махна с ръка и защото в коридора се чуха стъпки и глъч. Доведоха осъдените на смърт. Главният прокурор отвори пак вратата. Погледите на „смъртниците“ за един миг се срещнаха с неговия поглед. Той се оттегли бързо зад бюрото, седна отново на стола на директора и запали нова цигара.
— Да ги изповядат там! — посочи той с длан и погледна часовника си.
Въведоха тримата осъдени на смърт в широката и комай четвъртита стая, дето обикновено ставаха изповяданията. Прозорците на тази стая гледаха към двора на север. Стаята приличаше на плевник и имаше изглед на нещо изоставено, необитаемо. Тя беше нечиста, немита, дори неметена. Надзирателите изблъскаха Бориса до северната стена, Юрдана до западната, Ивана до южната. Главният надзирател ги накара да се обърнат с лице към стената, но те дори не се помръднаха, сякаш не го чуха. Той се спусна към Борис и го блъсна грубо по рамото:
— Кръгом, марш!
Борис го изгледа презрително и не се помръдна.
Другите надзиратели се хвърлиха да обръщат Юрдана и Ивана. В това време вратата се отвори и в стаята за изповедите влезе свещеникът. Той изгледа изпитателно осъдените на смърт и се вторачи в Иван. Двамата се изгледаха продължително. Иван издържа погледа на попа.
— Оставете ме самичък с момчетата — рече той.
Надзирателите се изсулиха навън.
— Чада мои — обърна се той към Бориса и след това погледна Ивана и Юрдана. — Обърнете се към стената, за да мога с всекиго от вас да поговоря насаме.
— Ние нямаме какво да крием един от друг — обади се Борис.
Свещеникът като че не го чу.
— А ако някой от вас има да ми каже нещо нарочно, тогава можем да идем в друга стая. А?
Никой не продума, никой не се помръдна.
Тогава свещеникът се залепи до Иван.
— Чадо — рече той с подсладен тон, като се мъчеше да бъде сърдечен и близък, — имаш ли нещо да кажеш, нещо да ти тежи на душата, да се изповядаш от сърце, за-да спечелиш милостта на всеблагия господ бог наш?
Иван, целият оплескан с кръв, зашеметен от удара, с очи уморени и сякаш безразлични, заклати отрицателно глава.
— Отче, не си прави труд, ние сме безбожници — обади се Борис.
— Ти ще отговориш за себе си — обърна се наставнически свещеникът. — Всяка коза за свой крак. Чада мои — подхвана с професионална кротост свещеникът. — Никой няма да остане на тоя свят. Онова, което е от пръст по божия воля, на пръст ще се превърне. А онова, което е достойно за царството божие, то ще иде в царството божие…
— Отче — прекъсна го Борис. — Разправяй ги тези работи на бабичките.
Свещеникът дори не трепна.
— Защото — продължи той все в същия миньор-но-наставнически тон — и ако живеем, за господа живеем, и ако умираме, за господа умираме, както е казано в посланието на апостол Павла.
— Отче, ние сме комунисти и умираме за народа — рече Борис.
— Чада мои — разпери ръце свещеникът. — Комунизмът е учение на дявола, който погуби телата ви. А ето, в последния час спасете душата си… Бог обича повече ония, които в последния момент са видели светлината на неговото учение…
— Както и да ни изповядаш, отче, на тебе все едно ще ти платят — обади се Юрдан. — Остави ни на мира, молим ти се.
— Чадо мое — обърна се свещеникът към Иван, — разкрий си болките, изповядай се в последния момент.
Иван мръдна дланите на ръцете си, стегнати до болка в хладното желязо на белезиците.
— Отче, няма защо да се лъжем — рече Иван и пак помръдна нервно и безпомощно дланите си.
Свещеникът сви рамене, изгледа ги поред продължително и излезе.
Изведоха осъдените в коридорчето. Дежурният главен надзирател влезе в кабинета на директора и попита да ги водят ли. Главният прокурор погледна часовника си. Да, беше три часът и четиридесет минути.
Осъдените излязоха вън и свиха към мостовия коридор, който водеше от административното отделение към зданието с килиите. Този коридор, прехвърлен като мост над предния двор, беше известен в осмото отделение като „мост на смъртта“. Трябваше непременно да се мине под него, за да се стигне до лобното място зад картонажната работилница. Тези стотина, сто и петдесет разкрача бяха страшният път, безкрайният път, от който осъдените на смърт вече не се връщаха.