— Защо без бъдеще? — учуди се посмутено младото момиче.
Хаваджиев, който беше предизвикал и чакаше именно този въпрос, додаде:
— Защото е само на тридесет и две години, а е постигнал вече всичко… Ако да имаше още няколко годинки, положително би бил министър… Но и това, ако е рекъл господ, ще стане…
Домакините гледаха усмихнати човека, който беше постигнал всичко и който след време щеше да бъде министър, уверени, че и той е един от многобройните кандидати на дъщеря им. Обаче дъщерята беше свикнала с ухажванията на такива важни ергени, за какъвто тя смяташе главния прокурор, и си даваше вид, че не му обръща внимание.
Хаваджиев предложи да пийнат по чашка вино и в това време Льоли Каева с леко кимване на глава се откопчи от досадната компания на своите родители. Но Йоргов не я забеляза дори, той седеше като на тръни, защото, доколкото можа да обходи с поглед салона, никъде не зърна Катя Хаваджиева. Той нарочно се извърна с пълната чаша в ръка, за да може да огледа още веднъж всички кътчета. Ала и този път не я откри. „Не е дошла!“ — изпъшка той в душата си. „А може би тя дори и не знае!“ Стана му обидно, горчиво и тежко. „Клопка на тоя мошеник!“ — съобрази той. „Искал е да ме представи на тези простаци, които сигурно са хлътнали някъде или се надяват да предотвратят някое дело за спекула!… О, нека почакат! Аз така ще го наредя, че ще има да ме помнят. И този ментарджия!“ — закани се той на Хаваджиев. „Тъпкано ще му го върна!“…
Йоргов изпи виното на един дъх и без да остави празната чаша, пак се зазяпа във всички ъгълчета на салона. Обстановката беше приятна и в нея нямаше нищо просташко. Всичко беше много скъпо, красиво и поставено на място, с мярка и при възможната най-голяма художествена простота. Да, тук беше пипала веща ръка. Това се виждаше и от картините по стените — те наистина бяха подбрани, но подбрани от художествените изложби само през един сезон. Защото за истинска художествена колекция не са потребни само пари и вкус, но и време. Една дама хълцаше от възторг зад гърба на главния прокурор. Тя казваше, захласната в стената, че по-красиви тапети не е виждала.
— Чак от Мюнхен са — извърна се старата Каева с изражение на превъзходство и без да се страхува, че може да изтърве някоя нередна приказка, защото знаеше, че тапетите са от Мюнхен. — Манол като рече да прави нещо… половин милион ни излязоха тия книжки.
— А бе, половин милион, ама красота! — обади се червендалест мъж, задъхан от тлъстини и пушене.
А Йоргов хапеше устни.
„Тъпкано ще му го върна!“ — заканваше се той и като че все повече и повече се ожесточаваше. „Какво гледам още? Защо не се измитам?… Нека почака той — ще види кой е кум и кой стар сват.“
Главният прокурор гаврътна чашата, която за втори път му наляха, и вече се канеше да се измъкне по някакъв начин, когато Хаваджиев, все така усмихнат, доволен и спокойно-ленив, го хвана под ръка и го изтегли настрана. Те вървяха бавно, като че ли се наслаждаваха на тази походка с важни, отмерени крачки. Хаваджиев мърмореше нещо, което Йоргов дори не чуваше, защото все мислеше за Катя и за това, дето Хаваджиев по измамнически начин го домъкна тук. Но къде отиваха те? В дъното на салона, точно под южния прозорец, който заемаше комай цялата стена, имаше малка естрадка за оркестър. Тази естрадка беше подвижна и макар че сега нямаше никакви музиканти, не бяха я дигнали. Сигурно нямаше къде да я дянат.
В дъното на салона, в чупката на запад, която чупка не се виждаше от вратата и от бюфета, имаше маса, кресла и табуретки както в предната част на салона. Отпуснати в креслата и присвити върху табуретките около масата, неколцина от гостите разговаряха оживено. Между тях беше и Хаваджиева. Още щом зърна преметнатия изваян крак със светлобежовата коприна на паяжинния чорап, Йоргов повдигна рамене и хълцукна от изненада. Сложна и противоречива смесица от радост, смущение и ревност разчовърка сърцето му. Какви бяха тези мъже около нея? Флиртуваше ли с тях, или с някого беше завързала вече и по-сериозни връзки? Защо беше се отделила в този ъгъл? Криеше ли се от любопитните и завистливи хорски погледи?…
Много въпроси, един от друг по-мъчителни и по-парливи, се сборичкаха в съзнанието на главния прокурор. На него му се струваше, че всички мъже, към които тя проявява най-незначително и случайно внимание, са по-достойни от него. И това страшно го измъчваше.
Отпуснат и нехаен със своята неизменна усмивка, Хаваджиев го представи на непознатите гости. Единият от тях беше студент по медицина, другият — фабрикант на оцет и член на акционерно дружество за внос-износ, третият — важен господин с лъскава, гладко причесана коса — чиновник от министерството на външните работи. За него Хаваджиев успя да му пошушне, че има връзки с влиятелни дворцови хора и че е бъдещ пълномощен министър. И, кой знае защо, на Йоргов се стори, че именно този бъдещ пълномощен министър е опасният съперник и че Хаваджиева е влюбена в него. От момента на тяхното запознаване Йоргов го ненавидя и дебнеше случай да го уязви. Болезненото угнетение и мъчителното подозрение заседнаха дълбоко в сърцето му. Стори му се, че Хаваджиева не се зарадва, като го видя. Тя само кимна небрежно с глава и дори не го покани да седне при тях. Сега беше момент да завърти пети, да си иде и веднъж завинаги да скъса с тази високомерна жена. Но главният прокурор нямаше сили за това. И той стоеше и гледаше разтреперан, разяден от непоносимата болка на ревността и безсилието.