Хаваджиев, който беше отишъл до съседната маса пред оркестровата естрадка, за да си вземе пура от дървената кутийка, хвана за лакътя един от наетите за тази вечер келнери и с превъзходство, което в такива случаи се прикрива с фамилиарност, рече:
— Драги, донес за старите хора две столчета.
Когато келнерът домъкна две табуретки, той настани главния прокурор при жена си и махна на келнера да почака.
— Ама вие нищичко ли още не сте глътнали? — погледна той масичката. — Ааа! Не може така. Ти, Кате, какво ще пийнеш? — обърна се той галено към жена си. — Винце или биричка?
— Поръчай нещо по-силно — отвърна, без да го погледне жена му, все така видимо недоволна от нещо, отегчена и навремени дори груба. Всички, които я познаваха, никога не бяха я виждали така затворена и сърдита. Обикновено тя беше много мила, любезна и усмихната, приказлива, забавна и остроумна. Главният прокурор все се питаше — дали не се нацупи поради неговото идване? Той следеше под око как тя хапеше и притискаше между белите зъби своите меки, нежни, чувствени и извънредна силно начервени устни и, кой знае защо, му се струваше, че тя прави всичко това, защото го ненавижда и защото не може да го понася.
— Господата? — чакаше поръчки Хаваджиев. След малко той се разпореждаше на бюфета, като мяташе закачки наляво и надясно.
— Защо тази вечер госпожата е в лошо настроение, ако смея да попитам? — цял пламнал от вълнение и тревога, издебна момент главният прокурор, и тихичко, комай шепнешком, попита своята съседка. Той барабанеше нервно по коляното си и чакаше с такова напрежение, с каквото подсъдимите чакаха да чуят — живот или смърт.
Тя се извърна съвсем лекичко и се усмихна сдържано:
— Не… нищо… така, малко съм разстроена. — И се огледа, сякаш търсеше някого.
Йоргов отдъхна. Лъх на смътна и далечна надежда го разведри. Има живот и за него, тя не го мрази, не е настроена лошо поради идването му.
Хаваджиев се върна с келнера, който беше натоварен с бутилки и чаши.
— Дай ми една цигара — обърна се Хаваджиева към съпруга си. Той бръкна лениво в нарочния вътрешен джоб на сакото си, за да извади златната си табакера, но в този момент главният прокурор и бъдещият пълномощен министър с мълниеносна бързина лредложиха своите кутии. Но тъй като главният прокурор не успя да отвори добре своята кутия, Хаваджиева направи вид, че се колебае за миг, видимо поласкана от тази любезна готовност, и без да направи някакъв особен знак на благодарност и признателност, взе си папироса от табакерата на главния прокурор. Бъдещият пълномощен министър не се обезкуражи — той измъкна със същата фокусническа бързина запалката си, щракна похватно и я поднесе с елегантен жест. Бледото пламъче, като езиче на новородено, близна крайчеца на папиросата. Хаваджиева смукна ароматния дим с дълбока наслада и се отпусна в дълбокото кресло. Тя сложи красивата си глава върху облегалото и се загледа унесено в белите кълбета на тютюневия дим, които се разтягаха лениво и изчезваха бавно.
Като нареди чашите, келнерът застана мирно, готов за поръчките, и в тази си поза той приличаше на голяма черна скоба. Хаваджиева го погледна с четвъртинката на окото си.
— Какво ще заповяда госпожата? — изви учтиво врат келнерът.
— Какво има? — попита с тон на досада Хаваджиева, сякаш този въпрос отдавна беше й омръзнал, както бяха й омръзнали и всички тези познати деликатесни напитки.
— Ликьор? Бенедиктин? — подпитваше той любезно и настоятелно. — Може би един коктейл?
— Една сливовица — поръча Хаваджиева.
— Слушай, любезни! — обърна се бъдещият пълномощен министър към келнера. — Я налей и на мене една сливовица. — Когато келнерът наля и неговата чаша, той я вдигна тържествено и като се поклони леко и крайно любезно, рече: — Госпожо, поздравявам ви. Ето това аз наричам вкус — той посочи с кимване пълната чашка, — чисто, натурално, нашенско и — хваща място.