В ъгъла до креслото на бъдещия пълномощен министър, върху висока масичка от масивно орехово дърво, звънна телефонът. Студентът по медицина дигна слушалката, Изведнъж всички наоколо млъкнаха и се загледаха в него. „Да, да“, кимна студентът. „2-43-34. Само че, извинете, имате грешка, господине!… Не, моля ви се. Тук е канцеларията на тенекеджийското сдружение…“ Той остави слушалката върху бакелитената вилка и прихна. „Търсят Каев… за някакви бъчви… Пратих ги за зелен хайвер…“
— Все пак разговорът може би е поръчан — забележи внимателно и делово търговецът на оцет.
— Ба — сви небрежно рамене бъдещият пълномощен министър. — Човекът вика гости и ще поръчва разговори.
— Шегата беше безсолна — забележи отсечено и сухо Йоргов.
Хаваджиева погледна недружелюбно бъдещия пълномощен министър и това още повече възвърна самочувствието на главния прокурор. Значи, тя одобрява поведението му към тези разлигавени господа. Главният прокурор беше доволен, че дойде на този инак глупав прием. И на него сега му се искаше да поведе някакъв много интересен и много сериозен разговор, за да я учуди, да отвлече вниманието й, да я заинтригува, да я запали. Той искаше да я види оживена и възторжена, много по-оживена и по-възторжена, отколкото тя обикновено беше. Но Йргов не знаеше как да я заприказва. Друг път тази жена слушаше всички разговори с някакви радостни, светли, щастливи очи, усмихната и като че безкрайно доволна, а сега беше рязка, наежена и угнетена. Тънките й вежди, проскубани внимателно и продължени нагоре с нежна линия от въглен, бяха нервно свъсени. Защо тази вечер Хаваджиева беше така потисната? Да бяха се карали с мъжа си? Не, той беше както винаги отпуснат и фамилиарен и както винаги — извънредно любезен с нея. Наистина тази любезност беше формална, но това си е било винаги така.
Край масата в ъгъла се мярна жената, която посрещна главния прокурор при пристигането му. Тъй като със своите дрехи тя се отличаваше доста рязко от богато облечените жени на този прием, то всички в тихото ъгълче съвсем неволно я загледаха.
— Тази каква е? — попита ниско съпруга си Хаваджиева.
— Мисля, че е леля на Каев — отговори той шепнешком. — Семеен талисман. Истински диктатор в горния етаж.
Лелята водеше сина на Каев, ученик в немското училище, но той беше се отплеснал някъде и поради това тя се поспря да го почака. Тя усещаше особеното внимание на тия непознати хора и това я стесняваше. Когато момчето дойде при нея, тя го сгълча строго:
— Хайде, Спиридоне! По кое време ще ставаш утре!
Лелята сложи ръка на тапицираната стена точно срещу главния прокурор и един правоъгълник в размерите на средно голяма еднокрила врата се отвори. Лелята посегна, пипна електрическия ключ и бледа светлина падна върху стръмни стълби, постлани с пъстра ивица от домашна селска черга. Тези стълби водеха за втория етаж и това изненада всички. Само Хаваджиев не се учуди. И когато вратата се залепи плътно за стената, Хаваджиев кимна с глава.
— Ред има в тази къща — рече той. — Ето туй разбирам аз дисциплина; който трябва да гуляе — гуляе, който трябва да спи — спи.
— М-да — кимна като на себе си главният прокурор, — сега разбрах защо целият този етаж е направен на салон. Значи — спални, кухни, всичко е горе.
— Това е идея — измърмори мечтателно бъдещият пълномощен министър, като пусна няколко кълбета дим, замижа и хвърли през леката димна завеска лисичи поглед към бялата, нежна, грациозно извита и силно напудрена шия на Хаваджиева. — Долу гостите, горе семейството. — И като помълча за секунда, додаде с леко тръсване на глава: — Умно.
— Не е много умно, ако имаш достатъчно пари, за да купиш два апартамента един над друг и да ги съединиш с проста стълба — забележи сухо, с подчертана неприязън Хаваджиева. — Това всеки дюлгерин може да направи.
Смутен от този предизвикателен тон, бъдещият пълномощен министър се усмихна глупаво, извади от вътрешния джоб на сакото си малко гребенче и среса без нужда гладко прилепналата си коса. Йоргов смукна с наслада и дълбоко душевно удовлетворение от цигарата си, изпусна няколко кълбета дим и ги проследи, като мижеше с дясното си око. Така той мигаше винаги, когато в съдебната зала председателят или някой от членовете на съда задаваха удачен въпрос на подсъдим комунист.
Никой не знаеше как да наруши неловкото мълчание след рязката забележка на Хаваджиева, когато откъм ъгъла се показа Каев, тържествено наперен, с чаша в ръка. Малкото му личице, на което той искаше да придаде някаква особена важност, беше смешно зачервено, голото теменце лъщеше силно на изобилната електрическа светлина. Той се завъртя като пумпалче и изпъчил малките си пилешки гърди, на които блестеше късче от златен ланец, дигна високо чашата.