— Госпожи и господа! — извика той малко декламаторски с пресилен, фалшив патос, без да съобрази, че тук имаше само една госпожа. — Имам удоволствието да ви съобщя една радостна новина — радиото току-що предаде, че германците си възвърнали два града.
— Как тъй — възвърнали? — попита троснато Хаваджиев, като проточи подчертано последната дума и изгледа с унищожителен укор дребния домакин. — Че кой и кога е превземал германски градове, та сега са си ги възвърнали?
Малкото човече пребледня.
— А че… руски де… градовете са руски, но сега германците пак ги превзели — смутолеви уплашено и несигурно Каев. Той знаеше — само един слух, че се е усъмнил в германската победа, и цялата му търговия може да рухне.
— Прав е господин Каев — намеси се бъдещият пълномощен министър, — това, което веднъж германците са превзели, то си е германско… А на война като на война — понякога, колкото и да си силен, все поотстъпваш нещо… — И той погледна крадешком Хаваджиева, която беше се облегнала на креслото и хапеше до болка своята мека, нежна, чувствена устна.
— Тъй де… тъй де… — заклати глава Каев и се загледа с надежда и благодарност в своя неочакван защитник. Той забрави да пийне от чашата си, както му беше обичаят, наведе я в залисията и изля малко от виното. — Та това исках да кажа и аз де… което веднъж са превзели германците, то си е вече тяхно… дума да не става…
— Възвърнали са си, знача, два града от окупираната територия на изток — поясни с тона на вещ познавач главният прокурор, като наблягаше на всяка дума, сякаш диктуваше формула.
— Ама тъй де… тъй де… точно така — обърна се с жалък, умолителен израз и към него домакинът. — Свои градове… и радиото така го каза…
— Но при Сталинград нещо се запънаха — под-метна съвсем случайно и небрежно студентът по медицина.
Никой не обърна внимание на думите му. Само Хаваджиева трепна като от лек електрически ток и сянката на някакво мътно, ядовито чувство премина през хубавите й светли очи. Тя се напрегна, за да чуе още нещо за Сталинград, но никой не подхвана като че случайно изтърваната приказка на студента по медицина. Завършила френски колеж, живяла в Германия, Хаваджиева четеше не само леки роман-чета и илюстровани немски списания. В най-тихите и потайни часове на късните вечери, когато самодоволният й съпруг, уморен от своите сложни и тъмни търговски сделки, спеше блажено и мукаше от удоволствие в съня си, тя, излетната на отоманката пред радиото, слушаше прекрасни музикални късове и чакаше новини на френски и немски от Лондон, Берн, Стокхолм, Москва… Отначало тя ловеше новините от Москва ей тъй, само за разнообразие, колкото да се наслади от безсилието на ония, които тя мразеше с всички фибри на своето нежно, изтънчено, прекрасно тяло. Но тези новини ставаха все по-интересни и по-обезпокоителни. Обезпокоителни ставаха те, защото онова, което говореха от Москва и което немците се мъчеха да опровергават с викове и гръмка заплашителна фразеология, се потвърждаваше постепенно, планомерно, неумолимо. Дъщеря на един от палачите в Моравската област през Първата световна война, който след разгрома избяга в Берлин, Хаваджиева беше възпитавана в германофилски дух и смъртно ненавиждаше комунистите. Тя беше дълбоко убедена, че у тях няма никаква душа, че те не са движени от никакви възвишени идеи, че в тяхно лице се проявяват най-дивите варварски инстинкти. И й се струваше, че ако комунистите бъдат смазани и избити до крак, човечеството ще се възроди и над света ще грейне ново слънце… Тя отдавна следеше по радиото ужасната битка при Сталинград, но смяташе, че съпротивата на болшевиките там е съпротива на умирающ. За нея нямаше никакво съмнение, че Червената армия хвърля последните си танкове, последните си самолети, последните си оръдия. След това вече на болшевиките няма да им остане нищо друго, освен да бягат зад Урал. Един много културен и много интелигентен германски генерал беше й обяснил нагледно, че дори и да желаят, американците и англичаните не могат да дадат на руснаците такава техника, каквато е необходима за едно що-годе по-сериозно съпротивление срещу бронираната германска армия. А на всичко отгоре, потвърди интелигентният немски генерал, англичаните и американците не желаят да помагат на своите червени съдружници… Откъде тогава тази съпротива при Сталинград? И на какво се дължаха тези победи на червените?… Армията на Паулус била заградена. Това се потвърждаваше от всички неутрални станции. То е страшно дори при положението, че заградените немски войски ще се откопчат както при Старая Рус. Защото такава голяма и силна армия може да се загради с още по-голяма и по-силна армия… Хаваджиева не споделяше с никого тревогите си за Сталинград. Дори със съпруга си, който си живееше безгрижно, уверен сляпо в германския гений, тя не размени нито една думичка за тежкото положение при Сталинград… Угнетена от лошите известия, потисната от тежко предчувствие, уморена от безсъница и нервно напрежение, тя само хапеше устни и пушеше цигара след цигара.