Хаваджиев стана. Той беше пийнал вече и думите просто напираха в устата му.
— Господа — каза той с особен доверителен тон и малко развълнуван. — Можете да бъдете сигурни, че светът ще види чудеса, които още не са виждани и не са сънувани. — Той смукна от цигарата си, погледна аудиторията, за да разбере какво впечатление е направило неговото особено обръщение, и като примижа многозначително, изви бавно глава нагоре. — Знам от положително място — той махна с цигарата и натърти разчленено: — по-ло-жи-тел-но, че всички приготовления за пос-лед-на-та офанзива на Източния фронт са готови — чака се само заповедта на фюрера. Новото оръжие било вече готово и по местата си… — Той остави чашата си и млясна. — Но-во-то о-ръ-жи-е! Германците предупредили болшевиките, че ако в определен срок не дигнат ръце, то отговорността за последиците пада от Райха… Новите германски „хикс-снаряди“ унищожавали всичко живо на четиридесет и два километра в диаметър…
— Омръзна ми да слушам за вашите нови оръжия! — процеди с язвителна досада Хаваджиева.
— Как? Ама ти, Кате, не вярваш ли? — наведе се учуден и я изгледа укоризнено мъжът й.
— В какво да вярвам? — Свила устни, стиснала цигарата между тънките дълги пръсти на дясната си ръка, лакътят на която беше сложен върху облата примамлива извивка на преметнатия й десен крак, тя изгледа с израз на предизвикателство и презрение малката компания.
— Ти не вярваш, че немците са дали такъв ултиматум? — все така учуден я гледаше мъжът й. — Ами ти знаеш, Кате, немците са културен, хуманен народ, те не искат да се пролива напразно кръв… А там не всички са комунисти, защо да гинат невинни хора…
— Комунистите с нагайките са в тила на Червената армия — рече бъдещият пълномощен министър с тон, като че ли беше се разсърдил някому. — Те насила карат народа да се бие.
Хаваджиева скръцна със зъби, шията й пламна, очите и съвсем потъмняха. Тя угаси нервно цигарата си, която не беше изпушила дори до половината, и като се отпусна назад в креслото си, завъртя леко глава.
— О, как ги мразя тези комунисти! — рече тя тихо, като на себе си, но с такъв дълбок, непознат и страстен тембър на гласа, че дори съпругът й я изгледа учуден. — Но те са… те… те… те… аз тях по ги уважавам от такива герои като вас, защото те се бият за тържеството на своите варварски идеи, а вие не си помръдвате пръста за цивилизацията и само се хвалите с чужда храброст! …
Задъхана, тя запали нова цигара и като гълташе жадно ароматния дим, гледаше с премрежени очи нагоре. Тя изпадаше в бяс и отчаяние винаги, когато си представяше едно бъдеще на „животинско равенство“, както се изразяваше баща й. В нейното съзнание не можеше да се мерне дори мисъл за материално благоденствие и духовно издигане на целия народ Според нея културата затова е култура, защото само малка, избрана част от обществото е винаги сита и има достъп до великите творения на изкуството. Че какъв живот ще да е то, когато и обикновеният селяндур ще слуша и ще разбира „Лунната соната“ или с часове ще се захласва в загадъчната усмивка на Джокондата?… Но тези лигави, самодоволни страхливци и кариеристи тук нямаха нито грам фантазия, за да си представят като какво би се случило, ако комунистите победят… А там, на Източния фронт, ставаше нещо ужасно. Там германците търпяха поражения. От шведски и швейцарски радиостанции тя долавяше, че това не е никак случайно. Наивниците тук се залъгваха, че немците били спокойни. Но тя знаеше от баща си — те и през миналата война са били спокойни до последния ден, когато капитулираха.
Грамофонът засвири, започнаха танци. Хаваджиев погледна часовника си.
— Бреее! — учуди се той. — Виж как си върви времето. — Той дигна чашата и изпи остатъка от виното, дръпна се назад и се поклони непохватно: — Прочее, лека нощ и приятно забавление. Ще ме извините, господа, но аз имам малко работа и трябва да си ходя. — Той се поклони още веднъж на всички страни и се обърна към жена си: — Ти, Кате, като се умориш, ще позвъниш за колата. — Хаваджиев се ръкува само с домакина и се изгуби към бюфета.