Карлайл приближи до прозореца и погледна навън. После открехна вратата и отново погледна. Изглежда, жените и големите снежни бури имаха навика да навестяват дома му по едно и също време. Зачуди се на това съвпадение, после извика:
– Сузана, снегът наистина се трупа навън. Искаш ли да те закарам до Саламандър, преди да стане още по-зле?
– Не. Готвя супа и пека хляб. Бурята ще се погрижи сама за себе си. Ако ти не се притесняваш, и аз няма от какво да се притеснявам.
Към осем часа вечерята беше готова, а Карлайл бе монтирал конструкцията за прикачане на масата към стената. Сега тя висеше там. Той я смъкна надолу и подреди върху нея чиниите и приборите за хранене, както и два остатъка от свещи, прикрепени с восък към малки борови дъсчици. Сложи касета в касетофона и изгаси осветлението.
– Не е лошо, а? Мястото изглежда доста добре.
– Много елегантно е. Точно както трябва. Да има човек трион подръка, ми се струва доста успокояващо.
От касетофона се разнесе гласът на Астор Пиацола: танго. Карлайл си беше поръчал тази касета, след като бе чул изпълненията на Гейб О'Рурк в "Лерой".
Сузана вдигна чаша.
– Да пием за Боливия.
– Нека да е за Боливия, щом казваш: да процъфтява, просперира и да снабдява туристите с шарени одеяла.
Сузана се засмя.
– Веднъж ме учиха как се танцува танго. Доста добра бях, ако не е нескромно да го кажа.
– Къде?
– В Аржентина. Бях на път, сама и се отбих за малко там. След смъртта на баща ми реших да видя какво съм пропуснала през ранните си години, когато съм обикаляла заедно с него. Това бе всичко, за което можех да мисля по онова време: следващата гара, следващия автобус, отвеждащ към място, за което никога не бях чувала. Пътуването се просмуква в кръвта ти.
Тя извърна поглед към касетофона за момент, червеникавата ѝ коса се отметна и после отново замря върху шията и раменете. Сузана попи устни със салфетката си и впи очи в Карлайл. Той седеше срещу нея, облечен в синя работна риза и стар черен пуловер, с дървени стружки по джинсите, и я гледаше.
На средния пръст на дясната ѝ ръка имаше пръстен с опал. Друг пръстен, най-обикновена тънка златна халка, обгръщаше показалеца ѝ. На китката ѝ висеше сребърна гривна, а на шията – верижката със сребърния сокол, която Карлайл беше виждал и преди и бе запомнил. Вълнената ѝ рокля беше кремава на цвят, а през едното ѝ рамо с премерена небрежност бе преметнат жълтокафяв шал.
Тя се пресегна през масата и сложи ръката си върху неговата. Карлайл усети хладния допир на пръстена с опала.
– Мислех си за твоите затруднения покрай магистралата, Карлайл. Ще ми позволиш ли да предположа, че в своя гняв и мъка ти пропускаш нещо?
– Какво пропускам?
– Почитта, която отдаваш на Коуди Маркс, не се изразява в дърво и пирони, в прозорци и врати, в материалните обекти, които ни заобикалят. Истинската почит е в това, че си построил тази къща в негово име и така, както той би искал да бъде построена. В процеса на изграждане на тази къща ти изгради наново и себе си. Той веднага би разбрал това, но мисля, че ти някак си си го пропуснал. На базата на онова, което съм чувала за Коуди Маркс от теб, той би бил щастлив заради почитта, не заради монумента. Има разлика.
Карлайл се усмихна.
– Така е. Права си, Коуди няма нужда от монумент. Концентрирал се бях върху резултата, върху онова, което къщата изразява и което магистралата ще стори с нея. Коуди винаги се фокусираше върху пътуването, а не върху крайната точка на това пътуване, върху майсторството, а не толкова върху продуктите от това майсторство. Той знаеше, че добрият процес неизменно води до добри резултати, ако човек не бърза. Някога разбирах това, после отново си го спомних, когато започнах да издигам тази къща, след това отново го забравих. Веднъж и Гели Девъроу каза, че ако искам, мога да си стегна багажа и на сутринта вече да ме няма. Да построя друг монумент някъде другаде, ако трябва. Но аз нямам чувството, че се налага да го направя отново. Тогава Сузана Бентийн му се усмихна.
– Харесва ми... На сутринта вече да те няма. Да нямаш много багаж, да си мобилен. Опитвам се никога да не събирам повече неща с непреходна стойност, отколкото мога да взема със себе си във влак или автобус. Един куфар и една чанта през рамо. Спомням си бушмените в Калахари. Те можеха да го правят: да си издигнат лагер и за по-малко от час да го свият и да потеглят с всичките си принадлежности.
– С баща си ли си била в Калахари? – По лицето на Карлайл бе изписано недоверие. Далечни места.