– Усещах го. Изпитвам същото към теб. Но първо трябва да се изкъпя. После ще използвам остатъците от виното, за да приготвя нещо приятно за пиене.
Карлайл се опита да прикрие лекото треперене на ръцете си, когато ѝ подаваше хавлиите, докато тя изваждаше внимателно и прецизно най-различни неща от чантата си. Вещицата на Саламандър, със зелени очи и древни дарби. Усмихвайки му се, тя се отправи към банята, после спря, взе ръката му в своята и за кратко задържа погледа си върху неговия.
Водата от душа зашуртя и Карлайл се облегна на стената в кухнята, заслушан в звука, представяйки си мокрото ѝ тяло. Десет минути по-късно Сузана излезе, облечена в пелерината си вместо в халат. Качулката беше пусната, косата ѝ се разстилаше свободно по гърба ѝ, стигайки чак до кръста, сребърните халки подрънкваха на ушите ѝ.
– Сега е мой ред.
Беше оставила малък калъп сапун с аромат на сандалово дърво в банята. Четката ѝ за коса и зеленият гребен лежаха на плота до мивката. До гребена се виждаше малко шишенце парфюм без етикет. Четка за зъби и кутийка със сода. Женски принадлежности, наситен аромат на жена, долитащ от много, много далечни времена. Той махна капачката на парфюма и доближи шишенцето до ноздрите си: мирис на цветя, пясък и вятър край бреговете на Тигър.
Остави водата да шиба по тялото му. Гореща вода, леден вятър отвън... Сузана Бентийн. Когато привърши, облече джинсите и пуловера си и влезе във всекидневната.
– Горе съм, Карлайл – разнесе се гласът ѝ откъм тавана.
От възглавниците, одеялата и спалния чувал бе направила нещо като топла люлка, заемаща по-голямата част от малкото таванско помещение. Беше гола и седеше сред възглавниците с подвити под тялото си крака. В празната бутилка от вино имаше забодена свещ, отнякъде долиташе мирис на запалени ароматни пръчици. В ръцете си държеше жълто перо. Ако Сиаула слезеше на земята, щеше да изглежда точно така, помисли си Карлайл.
Тя деликатно насочи върха на перото към един почти невидим белег, започващ между гърдите и извиващ се надясно към ребрата ѝ.
– Една майка бабуин ми остави за спомен това, когато бях на дванайсет години. Играех си с бебето ѝ и тя се изнерви, искаше си детето обратно.
Виното беше топло и ароматно. Закръглените ѝ гърди се повдигнаха, когато се пресегна и забоде перото в косата си. После се засмя, махна перото и го сложи настрана.
– Намерих това перо край пътя, докато идвах насам.
Преходът между нощта и деня беше гладък и почти неосезаем, бурята превръщаше всичко навън в бездънна сивота. Сузана го водеше по коридори от усещания, по които никога не бе ходил и дори не си беше помислял, че може да ходи. В начина, по който се любеше, имаше някаква ритуалност, чувство за прогресия, която го отвеждаше нагоре, нагоре, към нещо, което не можеше да види, нито да си представи.
Лицето ѝ, заровено в шията му, устните ѝ – в ухото му. Не спираше да му нашепва някакви думи, докато те не се превърнаха в един вид мантра и той не престана да мисли за тялото, под което се движеше. Същността на любенето със Сузана Бентийн се състоеше не просто в усещане на физическото ѝ присъствие, но и в превръщането ѝ в присъствие в съзнанието ти.
Тя изви тяло, за да го посрещне – и двете тела, блестящи от пот. Лицето ѝ загуби овладения си израз и се отпусна с надигащата ѝ се сексуалност. Ръцете ѝ се плъзгаха по потния му гръб. Той я изви така, както вятърът превива класовете пшеница през летните месеци във високопланинските плата и в един момент осъзна, че да правиш любов със Сузана Бентийн, означава да стигнеш възможно най-близо до Истината, на крачка от смъртта.
Жената лежеше на пода, докато мазолестите ръце на дърводелеца се плъзгаха по тялото ѝ – навсякъде, където ѝ се искаше да бъдат. Тя докосна шията на Карлайл Макмилън, докато той се движеше ритмично над нея, прокара пръсти по вените и артериите му, усещайки движението на кръвта му и биенето на сърцето му. Думите се изливаха от устата ѝ на суахили, арабски, навахо, сиукски, докато впиваше поглед в лицето му.
Часовете на деня се концентрираха в един миг и после се разшириха до безкрайност. Двамата лежаха смълчани един до друг и тя галеше лицето, гърдите и раменете му с длани, а той отвръщаше на ласките ѝ. Шепнеха си един на друг на стария сладък език, който изглежда така на място в подобни моменти, но по-късно на човек му е трудно да си го спомни.
Бурята продължи и през следващите трийсет и шест часа. Сузана и Карлайл разговаряха, готвеха, любеха се и понякога дори спяха. Сузана спомена, че някога обичала да рисува акварели, но при едно от преместванията си бе изоставила статива си.