– Това може да бъде поправено – каза Карлайл. Сложи якето и ботушите си, завърза въже за бравата на задната врата, за да може да открие по-лесно пътя си обратно през снежната виелица, и се отправи към работилницата си, препъвайки се в дълбокия сняг. Не след дълго Сузана задържа отворена пред него задната врата и той влезе с тежки стъпки вътре, понесъл в ръце дъски от ясен и инструментите на Коуди Маркс. По веждите му белееше сняг.
ДЕВЕТНАЙСЕТА ГЛАВА
Единственият звук, освен този от надигането на първия вятър, бе ритмичното триене на коженото яке на Карлайл върху дъските в работилницата му, когато преместваше центъра на тежестта си. Две седмици след като той и Сузана Бентийн се бяха любили, Карлайл стоеше приклекнал в пристройката, облегнал гръб на северната стена, покрита с тихата тъмнина на зимата. Погледна към езерцето. Всеки ден, а понякога дори по няколко пъти на ден, пробиваше дупка в леда, за да осигури на животните достъп до водата в това тежко за тях време. Дупката скоро замръзваше и тогава той отново я разчистваше. Някъде дълбоко под снега се зараждаше ново лято, цъфтене на кактус и сладостен мирис на западни дъждове. Някъде под леда се спотайваха малките рибки, ограничени от студа в очакване на по-топло време.
От горичката на ястребите излезе млада сърна. Тя тихо пресече звездната светлина, прекоси поляната откъм северната страна на къщата и направи завой към езерцето. Карлайл чуваше лекото потропване на копитата ѝ сред бялата тишина. Сърната се спря, усещаше, че той е някъде там с ботушите, старото си яке и бейзболната си шапка, с леко развята коса и я гледа. Карлайл дишаше бавно, тихо.
Пристигна бухал, донесен от крилете на нощта, кацна на един от оголелите дъбове до къщата и завъртя глава. Бухалът знаеше, че полските мишки са прокопали тунели под снега. Също така знаеше, че понякога напускат тези свои тунели.
Сърната спря на крачка от езерото, дъхът ѝ се превръщаше в мъгляви, нетрайни облачета в студа. Тя тропна леко с копито, така както правят белоопашатите, когато се чувстват несигурни. След минута-две приближи до дупката в леда и се наведе над водата. Пи, извърна глава по посока на Карлайл, после пак пи. Той не помръдна. Сърната имаше нужда от вода, не от тревога. Щеше да ѝ се струпа достатъчно, когато след два месеца пристигнеха булдозерите и електрическите триони.
На тринайсет хиляди и двеста метра над сърната и над главата на Карлайл Макмилън се движеха мигащите светлини на самолет, поел на запад през северното небе. Сиатъл? Сан Франциско? Някъде изсред мислите му изскочи звукът на сутрешен влак, далечен – сякаш дори не беше там. Преди седмица бе взето окончателното решение за придвижване на въпроса относно строителството на магистралата. В предстоящите години тишината щеше да настъпва тук само от време на време – до следващата двойка фарове и чифтове гуми на камион, търкалящи се по Пътя на високопланинските плата. Бухалът щеше да си е отишъл, също и мишките. Всичко – сърната, къщата, езерото, всичко щеше да е изчезнало.
Сузана спеше на двайсет и три метра надолу. Щеше да остане при него за известно време, после да си тръгне и няколко дни по-късно пак да се появи. У нея имаше някакво непостоянство, сякаш ѝ беше нужно да пристига в целия си разкош, готова да отлети по всяко време.
Карлайл я разбираше. Човек не можеше да задържи Сузана Бентийн, просто се движеше паралелно с нея за известно време. Що се отнасяше до интимните връзки, Карлайл допускаше, че думата "завинаги" не присъстваше в речника ѝ, и се опита да приеме това. И все пак, когато тя си тръгна и го остави, той се почувства празен, по-празен от всякога. Беше обичал Гели, бе изпитвал към нея едно богато чувство на топлота и приятелство. Но със Сузана имаше нещо, което никога преди не беше познавал. Да се докосваш до Сузана Бентийн беше като да прокарваш ръка през пространството и да чуваш как собственият ти глас задава стари въпроси. Нямаше отговори, но и задаването на въпросите беше достатъчно.
Сузана не използваше думата "любов". Тя беше способна да обича и всъщност можеше да обича дълбоко. Карлайл го усещаше, откриваше го понякога в начина, по който тя го гледаше или докосваше.
Сърната пи достатъчно, отново извърна глава към Карлайл и тръгна към горичката на ястребите. На изток се показаха първите червени лъчи на зората, а преди няколко нощи, притиснал се към гърба на Сузана, той беше сънувал: следобед в Африка, Судан. Едно дете умираше с подут от последната степен на изтощително гладуване корем, покрай отворената му уста на гроздове бяха накацали мухи. Майката, държаща детето в прегръдките си, отпъждаше мухите с ръка, надявайки се, че смъртта ще дойде по-скоро и за детето, и за нея. Но първо за детето. Господи, бъди милостив, прибери първо детето, после мен; детето страда повече.