В съня си Карлайл се впусна в странни пътешествия. Срещна се с космически продуцент на филми, на девет хиляди трилиона километра далеч – разстояние, което светлината изминаваше за хиляда земни години. Съществото от фантазиите на Карлайл беше андроид, надарен с неподозирани способности и с остър интелект, складиран в мозък с диаметър цял метър. То седеше на масивен трон, задържано от онова, което минаваше за атмосфера в неговия самотен свят. Теренът беше равен, толкова идеално равен, че от трона си съществото виждаше на разстояние стотици километри във всички посоки, където нищо не помръдваше.
Към трона му бе прикачено нещо, което хората биха определили като камера и обектив, но с такава мощ и пропорции, че сравняването му с обикновена камера би било огромно подценяване. Камерата беше двеста метра висока и с диаметър четирийсет метра, а шейсетметровите лещи на обектива бяха поставени под прав ъгъл в горната ѝ част. Съществото управляваше машината единствено със силата на мисълта си: за каквото или където си помислеше андроидът, в тази посока или към това нещо се завъртаха леко и безшумно тронът и машината с лещите.
Преди векове съществото бе заснело Клеопатра, минаваща през една от провинциите на Египет. Златните ѝ гривни проблясваха на слънцето, устните ѝ се разтваряха, когато Антоний сведеше глава към нея. Снимката беше изрязана, Антоний беше махнат, образът на Клеопатра – увеличен и поставен до голям портрет на Ева, който съществото проучваше от безброй години.
След хиляда години, през хилядолетието, последвало смъртта на Карлайл Макмилън, мощните лещи може би щяха да съживят делтата на Ганг и Канала в Ява, мъжете и жените, изтеглящи празните си мрежи на някой плаж покрай Индийския океан, детето и майка му в Судан. Малко след тях щеше да се появи облегнат на една ниска пристройка мъж, който посрещаше първите лъчи на настъпващия ден на половин свят разстояние. Камерата щеше да открие бухала, сърната и мъжа, да се насочи и фокусира върху човека, следваща волята на андроида, да увеличи образа, докато той се изпълни само с лицето и очите на мъжа, хванати в пълен детайл.
Андроидът щеше да изследва образите по-късно, да ги коригира, да запази някои и да изтрие останалите, воден от чиста и безстрастна преценка.
Мъжът щеше да отиде в купчината с непотребните образи. В очите му щеше да се чете самосъжаление и съществото щеше да ги сравни с очите на хората, изтеглящи празните си мрежи, с очите на майката и детето, умиращи в Судан. В схемата за преценка на андроида борбата щеше да е от първостепенно значение, самосъжалението – от никакво, дори нещо повече – щеше да е причина за осъждане. Съществото щеше да е наблюдавало от дълго време и може би щеше да си спомни, че преди сто милиона години на мястото, където мъжът клечеше, облегнат на стената на малката си пристройка, не бе имало цветя. Сега човекът имаше диви патици, които политаха на север, когато на земята настъпеше пролет, имаше и цветя, а андроидът щеше да ги е виждал на някой предишен филм и щеше да му се прииска такива цветя да пораснат и покрай неговия трон-камера. Щеше да започне да си мечтае за небеса в края на зимата, през които да прелитат ята диви патици. Но светът на съществото беше студен, тъмен и безплоден, оцветен единствено в нюанси на черното, и само един тъничък жълтеникав лъч от неговото далечно слънце щеше да пада върху андроида и машините му. Самосъжалението не беше уместна емоция, когато стомахът ти е пълен и когато отново ще имаш цветя и диви патици. Андроидът щеше да превърти тези думи в мозъка си, докато сортираше образите и захвърляше този на мъжа настрана. Карлайл се бе събудил – дишаше тежко и се усещаше смазан...
Карлайл си мислеше, че не беше особено красива картинка, и после си спомни гърмящата змия с диамантен гръб в онова, което старите пътешественици наричаха mauvaises terres, "дяволските земи", националният парк "Бедлендс" в Южна Дакота. Веднъж бе минал оттам. Беше хладно и змията бе пропълзяла на шосето и се беше простряла върху; топлия асфалт в късния следобед. В началото Карлайл си помисли, че е пукнатина в асфалта. После забеляза подобните на диамант шарки по гърба на влечугото и зави, за да не го сгази. Имаше движение, туристите прекарваха цял час на едно място, което не броеше в часове, а в милиони години, ако изобщо си правеше труда да брои.
Карлайл спря пикапа си, измъкна една метла с дълга дръжка от багажника и тръгна към змията, за да я премести встрани от шосето, на безопасно място. Покрай него минаваха коли, каравани, микробуси, а той не спираше да маха и да посочва към змията. Шофьорите заобикаляха влечугото и махаха обратно на Карлайл. На змията не ѝ хареса. Разгърна пелерината си и започна да стреля с език по посока на подминаващите я превозни средства, водена от инстинкта си за самосъхранение – за самозащита, не от злоба. Хората биха обобщили действията ѝ с една дума – "кураж", ако змията принадлежеше към човешкия род.