Сляп инстинкт или не, но Карлайл се беше възхитил от змията, тази трикилограмова маса плът, изправила се и стреляща срещу тоновете безчувствен метал и гума. Беше приближил на около трийсетина метра от змията, когато отгоре ѝ мина една каравана и я превърна в пихтиеста жълточервена маса. Откъснатата ѝ опашка продължаваше да потрепва. Докато караваната отминаваше надолу, от прозореца на шофьорското място се подаде ръка на мъж, свита в юмрук, с опънат среден пръст. Ръката се движеше нагоре-надолу. "Дарвин си е Дарвин, да таковам и тъпата змия, и теб, Джак, който и да си. Какво ще кажеш да спрем за обяд при Уол Драг, Дорис, малко по-надолу?"
Карлайл наблюдаваше оттеглянето на сърната и си мислеше: когато човешкото племе изчезне, след него нямаше да е останало нищо – нито гърмящи змии, нито стари лъвове, нито хора, неспособни да оцеляват във времената, в които живееха. Карлайл поне можеше да се премести, да се изплъзне от машините за известно време.
В началото си мислеше, че стратегията му не дава резултати. После реши, че тя всъщност работи доста добре – до момента, в който не се появи проектът за магистралата. Както казваше Сузана, може би просто трябваше да наречем тази част с магистралата "лош късмет". "Опитай отново", беше му казала тя.
– Трябва да се опиташ да запазиш позата на благородно пренебрежение към шанса, подобно на стоиците. Опитай си да възприемеш шосето чисто и просто като лош късмет. Той знаеше, че трябва да стане криптозоик: "крипто" – от "тайна" или "скрит", "зоик" – от начина, по който живееха определени видове животни като ракуните, койотите и елените. Тези животни се бяха научили да съществуват успоредно с цивилизацията и едновременно с това – да стоят настрана от нея.
Карлайл се чудеше дали и за него беше възможно да живее успоредно и в същото време – встрани от цивилизацията. Да намери някое тихо кътче сред слоевете шум, от време на време да пробива с глава шума, когато му се налага да излезе, за да свърши някоя работа, да вземе златото и да хукне като гонен от дяволи обратно към своето тихо убежище. Индианците имаха специално название за това; наричаха го "промяна на формата". Веднъж, след като вече се беше заселил във високопланинските плата, Карлайл го бе опитал и му се беше сторило, че действа. Щеше да направи още един пробег в крипто- реалността. Щеше да стои в тунелите на своя отделен свят възможно най-дълго, да наблюдава бухалите, когато се озове на открито, и да се надява на по-добър късмет следващия път. От битките нямаше полза. Не можеше да избягаш от него, каквото и да беше това "то". Спомни си думите на антрополога Лорън Айсли: "В дните на мраз търси дори и най-малката слънчева светлина."
Карлайл го беше направил веднъж, бе открил своето собствено мъничко слънце; можеше да го на прави пак. Стратегията не беше перфектна, но бе възможно най-простата и най-добрата и изключваше самосъжалението.
Сърната стигна до края на алеята и прекоси шосето, отдалечавайки се към малката горичка. Изгрев, дим от комина, носен хоризонтално от вятъра към лежащия на дванайсет километра по-надолу Саламандър.
Все така облегнат на стената на малката си работилница, Карлайл погледна към дланите си. Със своите морални достойнства те въртяха един от най-добрите чукове в света. Мъжът, използващ инструменти. Посегна към кръста си, за да докосне стария кожен колан, подарен му от Коуди, превърнал се в един вид талисман за него. Сети се, че не си го беше сложил.
Хитрите бизнесмени си мислеха, че веднъж и завинаги са го неутрализирали, брояха сполучливите си ходове, докато препускаха през документацията си като малка кавалерия в бизнес костюми, въоръжени с измамни представи за изграждането на един Нов Йерусалим там някъде, в прериите. Сузана го беше убедила, че има още какво да се направи. Не бе приключил с тях. Не хранеше големи надежди, че нещо може да спаси къщата му или пък птиците, но каквото и да му костваше, щеше да продължи. Подготвяше се да се изправи отново, да промени течението си като река.
Беше се наложило малко да порови, но благодарение на факта, че Сузана бе свързала името "AuRA" със златото, по-нататъшните разследвания на Карлайл доведоха до нещо интересно: молбата на Уилистън отпреди десетилетия за разработване на мини около Хълма на вълка и прилежащите към него земи. Господин Рей Дарджън бе откупил правото за разработване на парцела, а две години по-късно земята отново бе сменила собственика си – от държавна този път беше станала собственост на "АуРА Корпорейшън". Сузана реши загадката окончателно, като свърза последните две букви от името на корпорацията с първите две букви от малкото име на Дарджън.