– Така ли ще го ядете, или го предпочитате със сладолед?
– Една ивица ванилов. Краят и без това е близо, нали?
Голямо парче ябълков пай, голямо количество ванилов сладолед. Тя облегна корем на фризера за сладолед, джинсите ѝ се опънаха върху добре оформения задник. Измъкна от най-хубавия вид и го сервира с чиста вилица. Отнесе мръсната чиния от предишното ядене в кухнята и отвътре се чу тракане. Компанията ѝ му липсваше. Беше насред Саламандър, някъде насред Америка, по средата на света – място в една вселена, която продължаваше да се разраства. Беше му приятно да разговаря с нея.
Отвън се чу скърцане на гуми. Тийнейджърите си тръгваха. Когато плати сметката, Гели го погледна и му се усмихна.
– Знаете ли, мислех си по вашия въпрос... За мястото де. На около десет километра северозападно оттук живееше един старец, Уипистън. Дворът му е около един акър, почти гол, само с някаква малка барака, но отсреща има хубава горичка. Къщичката вероятно вече е в плачевно състояние. Всъщност тя си беше в плачевно състояние още от самото начало. Чух да се споменава, че някакъв адвокат от Ливърмор или Фолс Сити се опитва да я продаде като част от друг имот. Мога да проуча, ако сериозно мислите да купувате.
– Сериозен съм наполовина. Ще съм благодарен за всяка информация, която можете да ми доставите.
Тя надраска няколко линии на една хартиена салфетка, в горния ляв ъгъл на която се четеше надписът "Купувайте американското", и му я подаде.
– Картата е безплатна. Няма да имате проблем да намерите мястото. По пътя към Хълма на вълка е, хълм, който се слави с репутацията на населен със зли духове и рекламира страшни неща, които уж се случват по тъмно. Тази легенда бе подхранена допълнително, когато преди няколко години от един от близките хълмове падна един професор и се уби. Но вие не ми приличате на човек, който особено се притеснява от подобни работи. – Тя се усмихна и продължи: – Къщата се намира на сто-сто и петдесет метра от шосето, а до нея растат двойка огромни красиви дървета. Мисля, че отстрани има малък навес или нещо от този род. Минавам точно оттам, когато идвам в града, но знаете как е – човек вижда нещо милион пъти и пак забравя как изглежда то.
Карлайл огледа картата.
– Благодаря. Това ми е някак познато. Мисля, че може да съм влязъл в града от тази страна.
Гели Девъроу гасеше светлините на кафенето, когато Карлайл излезе навън. Въздухът беше хапещо студен и той вдигна яката на якето си. Остана на място за миг. На Главната улица освен неговия пикап бяха паркирани още четири коли; всичките стояха в редица под синкавобялата светлина на уличната лампа пред кръчмата на Лерой, подобно на коне, заведени на водопой. Колебливият вятър довя клонче ароматен храст от запад и го затъркаля по тротоара. Карлайл го проследи с поглед, докато подминаваше магазина "Шърлийн", после го видя да спира пред месарницата "Орли", когато вятърът внезапно замря.
Един фалшиво бръмчащ додж, каран от мъж с каубойска шапка, бавно премина в посока, обратна на тази на клончето; фаровете му се отразяваха в празните витрини на магазините. С мрачно, скрито под шапката лице, мъжът погледна за миг към Карлайл, после се втренчи право напред, стиснал здраво волана с ръце. Между пръстите му димеше цигара. На прозореца зад него бе опряна пушка. Изглежда, персонализираните регистрационни номера бяха въпрос на навик в тази част на страната, на този тук пишеше "ДЯВЛДЖК".
Вятърът отново се появи и клончето се затъркаля на изток, подскачайки безшумно по прашните улици на това място, наречено Саламандър. Някъде от вътрешността на бара на Лерой тихо долетя смях. Карлайл чу смеха и се заслуша във вятъра и в скърцането на подметките на ботушите си, докато вървеше по песъчливия асфалт. Във въздуха се долавяше миризмата на приближаващата зима, а Карлайл беше все така далеч от нещото, което можеше да нарече свой дом.
Той запали двигателя и включи фаровете точно когато пред пикапа му мина фигура, облечена в дълго наметало. Жената се стресна от звука и светлината и за момент се втренчи в кабината, където седеше Карлайл. Изпод качулката ѝ се подаваха кичури червеникавокестенява коса, а лицето – или онова, което Карлайл успя да види от него – беше странно, отличаващо се с онази рядко срещана красота, която завладява очите на даден мъж, а после го удря ниско долу. Непознатата отново извърна глава и продължи по улицата, а наметалото ѝ се вееше плавно от вятъра и праха на късното лято, устремило се към ранната есен.
Карлайл направи обратен завой и подкара надолу по улицата. Жената стъпи на бордюра и го изчака да мине. Той отново я погледна. Мнозина поглеждаха повече от веднъж към Сузана Бентийн. Някои дори я наричаха вещица.