Приклекналият на перваза Боклукчийски камион веднага забеляза натрапниците и изсъска, когато те излязоха от колата. Но Карлайл нямаше нищо против тези момчета. Те просто изпълняваха едно неприятно задължение, влизаха в ролята на опашката на кучето. Изглеждаха малко изненадани, когато ги посрещна любезно и им предложи кафе.
Поколебаха се, после приеха и влязоха вътре. Дървото, на което бе посветил повече от година от своя живот, слънцето, проникващо през таванските прозорчета, Сузана, Боклукчийски камион, петструнното банджо, окачено на стената. От време на време, докато разговаряха, ги улавяше да гледат към Сузана. В края на краищата тя се бе превърнала в една тиха легенда на Йеркс Каунти и никой от тях не беше разговарял с нея преди. По-късно мъжете и Карлайл останаха няколко минути на верандата, загледани на запад към горичката на ястребите на Тимерман.
– Истински срам, че ще ти вземат мястото – каза единият от полицаите; в гласа му прозираше искреност. После добави: – Но не ме цитирай, моля те.
Карлайл се усмихна.
– Благодаря. Няма да те цитирам, не се притеснявай.
Областният адвокат попита:
– Мислиш ли, че тази магистрала наистина ще донесе някаква полза на Саламандър?
– Не. – Това бе всичко, което Карлайл каза, и адвокатът не настоя за повече.
Същият полицай, който бе изразил съжалението си малко по-рано, погледна към Карлайл, когато се озоваха на алеята.
– Както вече казах, наистина съжалявам. Срамота е. – Протегна ръка, за да се сбогува.
Карлайл кимна и разтърси ръката на полицая, после стори същото и с ръцете на другите двама мъже.
След като си заминаха, той прегледа известието, в което се казваше, че до трийсети април трябва да е опразнил къщата, която бе построил за Коуди, и да се е изнесъл от нея. Това му даваше малко повече от два месеца. Можеше да се изнесе само за един ден. Сложи известието на полицата на камината до статуята на Веста и остана за малко там, потънал в размисъл. Сузана обгърна кръста му с ръце и опря буза на гърба му. Седмица по-рано бе изпратила писмо до един човек на име Ридик, живеещ в планините Уилсън в Аризона. Не беше казала на Карлайл за писмото.
Няколко дни преди крайния срок, даден на Карлайл, в дома му се отби индианецът. Настоя, че трябвало да се изпълни един последен символичен жест, касаещ магистралата. В началото Карлайл се възпротиви, не беше склонен към тотемизъм.
Но след като изслуша индианеца, реши, че той не му говори за тотемизъм. Символизъм, да, но не и тотемизъм. Индианецът говореше за Лудия кон, великия сиукски воин; за Сладкото лекарство, известния лечител на шайените; за Главатаря Джоузеф от племето нез пърс. Говореше за дълги принудителни походи през снега, за горящи села. Според индианския начин на мислене магистралата не беше изолирана случка, а ясно и очевидно продължение на предишни събития. Но, както отбеляза Флейтиста, сега белите се бяха обърнали и срещу хората от своята собствена раса, не вярваха на никой, който се опитваше да бъде свободен или настояваше за преосмисляне на някои идеи – нещо необичайно за начина на действие на бледоликите.
– Строителю, трябва отново да заявим, че някои от нас защитават друга гледна точка. Ако искаме да сме сигурни, ме когато сме на смъртното си ложе, спомените ни иде ни накарат да се усмихваме, трябва да защитим тази наша различна гледна точка, точно както са направили Лудия кон, Сладкото лекарство и Джоузеф. Така както във вашата приказка за Одисей някой е избрал да отвори торбата и да освободи всички противоположни ветрове срещу хора като теб и мен, или поне така изглежда. Но ако не можем да имаме ветровете на наша страна, поне трябва да дадем да се разбере, че няма да се огънем, независимо от това колко силно духат те, без значение дали са ветрове от гробищата. Трябва по свой собствен начин да изкрещим срещу воя на тези ветрове, без значение дали думите ни ще бъдат чути, или ще бъдат запратени обратно в лицата ни. Ако идеята не ти харесва, значи не съм те преценил правилно.
На няколко пъти Карлайл бе разказвал на Флейтиста за индианците лакота, които някак си бяха успели да блокират магистралата, за да защитят свещените си земи. Може би и те щяха да успеят да спасят поне толкова, ако не повече. Но индианецът неизменно отвръщаше, че народът го обмисля. Карлайл и Сузана отидоха до столицата на щата и се срещнаха с Ламон Гарвановото крило, ветеран от всички индиански битки на ДАИ, Движението на американските индианци. През хиляда деветстотин седемдесет и трета година Ламон бе присъствал на Ундид Ний, Пътеката на плача, заедно с Франк Черния кон, Лорели де Кора и останалите, когато федералните власти бяха организирали блокадата. Беше част от протестите през седемдесет и втора след нанесения над Реймънд Жълтият гръм побой и след унизителното му показване без долни гащи на бала на Американския легион, където всички присъстващи бяха подканяни да го ритат, след което Реймънд бе натикан в багажника на една кола и бе оставен да умре там.