Между другото, на партито мнозина ме питаха за теб. Те не се интересуваха от мнението ти по въпроса за магистралата, но продължават да те ценят високо заради това, че докрай си отстоявал позициите си. Доста хора ми го казаха. Дори големият стар Хак Кенбъл сподели, че съжалявал за побоя, който ти нанесъл, когато просто си се опитвал да спасиш къщата, която си беше построил. Разбира се, не спомена за ястребите на Тимерман, но това не е концепция, която може да се схване от човек като Хак. При всички случаи прощалното парти на Лерой беше едно хубаво събитие. Дори Бийни Уикърс пристигна, промъквайки се незабелязано. Не бях го виждала от вечерта, когато спаси заплашената му от ножа на Хюи мъжественост. Преди края на тържеството той и Хюи силно си стиснаха ръцете и пиха по една бира, но Хюи каза, че нищо повече не се случило и че на Бийни не му било позволено да танцува с Фран, която междувременно, както забелязах, танцуваше силно притисната към мениджъра на кооперативния магазин и му правеше мили очички.
Когато дойде ред да се връща обратно в ресторанта, Гели отново стана сериозна.
– Карлайл, спомняш ли си куция старец, който живееше над "Лестър"? Онзи, който всеки ден идваше да обядва и да чете вестника в "Дани"?
Карлайл знаеше за кого става дума. Старецът, който беше наблюдавал упадъка и гибелта на едно високопланинско градче през прозореца си на втория етаж.
– Преди около шест месеца падна по онова стръмно стълбище, водещо към апартамента му, и счупи и здравия си крак. Настаниха го в старческия дом на Йеркс Каунти, тъй като нямаше къде другаде да отиде. Онзи тъпоумник Бърни уреди да го изгонят от апартамента и успя да убеди хората от социалните служби, че трябва да го задържат в старческия дом. След това се опитаха да превърнат сградата в бутик, но ти излезе прав – Саламандър не е Лурдес и никой не си прави труда да измине отбивката от десет километра, за да си купи машинно тъкани покривки за легла и кукли от царевична шума. Това продължи около шест месеца.
Както и да е, на всеки две седмици отивам да видя стареца. Чувствам се ужасно зле заради него. Той е много умен по особен начин, а там използват лекарства и телевизия, за да го превърнат в един вегетиращ човек. През годините, в които съм го познавала, никога не е говорел особено много за себе си, но в момента е наистина депресиран и прекарва по-голямата част от времето си в ровене из стари кутии за обувки, където държи спомените си. Показа ми сребърната звезда, която спечелил в битката за моста Арнхем в Холандия по време на Втората световна война. Каза, че през въпросния ден убил трима германци и получил малко парче шрапнел в крака си. И сега тази велика страна му се отблагодарява, като го набутва в някаква областна ферма и се отнася с него така, сякаш е ненужна обелка от зеленчук. Предполагам, че списъкът на чакащите за настаняване в Дома на ветераните е дълъг цял километър, така че той не може да се вреди, пък и там не е по-добре, отколкото в старческия дом. Може, ако ти се удаде тази възможност, да минеш да го видиш и да му кажеш "Здрасти". Отчаян е, мога да го прочета в погледа му.
По време на обратния път към Ливърмор старият гняв на Карлайл отново се върна и започна да нараства. В какво се превръщаше тази проклета страна, питаше се за хиляден път той. Пари, пари навсякъде. Сто и петдесет долара за едни баскетболни обувки, които ревящите почитатели на хората с добър отскок и изстрел копнееха да притежават. Това беше. Но очевидно нямаше нищо за старците, за умиращите бебета, за ястребите на Тимерман и за всичко останало, което се нуждаеше от грижи.
Поговори със Сузана по въпроса. Няколко дни по-късно спря пикапа си пред депресиращата на вид постройка, помпозно наричана "Дом за грижи за старите хора". Далеч от погледите на обществото, престанали да разсъждават, старците се лигавеха и бърбореха несвързано. Някои от тях – защото наистина бяха зле, други – заради начина, по който се отнасяха с тях.
Карлайл откри стареца. Той стоеше прав, подпрян на бастуна си и гледаше през прозореца на стаята, която делеше с още двама мъже – и двамата приковани на легло. В стаята миришеше на урина, а пред прозореца беше монтирана желязна решетка.
– Аз съм Карлайл Макмилън. Не съм сигурен, че ме помните, но аз ви виждах доста често в "Дани".
Старецът кимна и лицето му леко просветна.
– О, да, сър, знам кой сте, господин Макмилън.
Изглеждаше уморен, изчерпан, смален. Чехли на краката, мръсни панталони, накапана риза с отрязани на лактите ръкави, които стояха непоръбени.