Имаше нещо и в походката му. Някак лека, някак самоуверена. Човек с подобна походка може да измине огромно разстояние без особени усилия. Нещо в Карлайл ме караше да си мисля, че животът му не е бил много лек, но все пак беше видно, че е устойчив, че няма да се огъне от нищото. Разбира се, ние тук по принцип не сме от тия, дето лесно се огъват.
Поради всички тези причини реших да държа Карлайл Макмилън под око и да видя дали ще се задържи. Както вече казах, отчаяно ни липсваше нещо ново. Преди целият ад да се стовари върху главите ни под формата на Войната в Йеркс Каунти, тук имаше само две неща, заслужаващи да се споменат, като изключим нуждата на Саламандър от Бърза помощ. Едното от тях не засягаше Карлайл директно. Другото – да.
Първото беше свързано със Сузана Бентийн. Човек трябваше да разсъждава спокойно и праволинейно, ако искаше да разбере Сузана. В противен случай би я взел за нещо, което тя не беше, като например реликва от студентските вълнения през шейсетте. Всички бяхме гледали репортажите от онези събития по телевизията и сега те до известна степен ми липсват. Разбира се, глупаците, които се събираха в "Лерой", не проявяваха особени симпатии към онези студенти, които маршируваха и изгаряха знамена. Но бяха повече или по-малко впечатлени от идеите за "свободната любов", която очевидно бе приятната страна на маршируването и изгарянето.
Ако веднъж, изградил си подобна представа, започнеш да наблюдаваш Сузана Бентийн, реакцията ти ще зависи преди всичко от това дали си мъж или жена, предполагам. Мнозина от нас още си спомнят първия път, в който я видяхме. Лесно е за спомняне, понеже Сузана Бентийн пристигна с последния курс на междуградския автобус за Саламандър. В едната си ръка носеше очукан куфар, през рамото ѝ бе преметната плетена торба. Момчетата от масата в дъното на кръчмата на Лерой вдигнаха очи от картите си и ги впериха през прозореца. Някой рече: "Мили боже! Видяхте ли какво слиза от автобуса ей там?" Всички се извърнахме като един по посока на спирката, сякаш бяхме репетирали това движение стотици пъти.
И Сузана Бентийн стъпи на тротоара, лека като перце. Беше облечена в рокля с цвят на зряла пшеница, на раменете си бе наметнала тъмнозелен шал, краката ѝ бяха обути във високи черни ботуши, а дългата ѝ червеникавокестенява коса бе сплетена в красива плитка. Влезе в кафенето и си поръча чаша билков чай. Говореше тихо и любезно. Билковият чай не се радваше на голямо търсене в Саламандър и Гели се извини, че няма. Нямало значение, тогава щяла да си вземе от онова, което си поръчват всички, чухме да отвръща Сузана Бентийн. Всички я чухме, понеже до един бяхме наострили уши.
Гели ѝ сервира чаша гореща вода и пакетче "Липтън", опитвайки се да не се втренчва в това създание, довеяно кой знае откъде. Но момчетата от задната маса я оглеждаха. Можеш да се обзаложиш, че го правеха. Колкото по-стар става човек, толкова по му е разрешено да пристъпва правилата за добро държание, че даже му е и простено. Това е едно от малкото предимства на напредналата възраст и нейните разнообразни прояви на упадък. Седях до тезгяха на няколко табуретки от Сузана и се преструвах, че чета вестник, но и аз я оглеждах. С риск да прозвуча като поет – какъвто не съм и никога няма да бъда, – на мястото, където бяха летели само гарвани, бе кацнала лястовичка.
Не мина много време от пристигането ѝ и доста от местните започнаха да я наричат вещица. Някои все още го правят. Това е един от начините да се справяш с нещата, които не разбираш. Отчасти се дължи на външния ѝ вид. Чувството, че оглеждаш втренчено нещо, което никога преди не си виждал. Нещо отвъд границите на обичайното, а как всички мразим различното! Тя олицетворяваше другата страна от света, който всеки от нас копнееше да посети, но се страхуваше, че посети ли го, никога повече няма да се върне на познатото място. А що се отнася до Сузана, предполагам, че в това има известна доза истина – в идеята, че може и да не се върнеш оттам, където тя ще те отведе. Карлайл Макмилън го изпита на собствен гръб.
Макар че местните жители бяха подозрително настроени спрямо Сузана още от самото начало, цялата тази вещерска история се разрази с пълна сила, когато Кати, жената на Арло Грегориан, забременя. Фактът, че е бременна, сам по себе си би бил достатъчен, тъй като бебетата са истинска рядкост в град, в който мнозинството от населението са възрастни жени, живеещи на правителствена пенсия или радващи се на оставеното им от Върл, Флойд, Морис, Харолд и тям подобни нещастници, които цял живот са се пънали да изплащат ипотеките си и щом са го сторили, са ритнали камбаната. След което, разбира се, съпругата продава собствеността, грижата за която ѝ идва в повече, и се премества в града.?