На двайсет сантиметра от лявата задна гума на пикапа на Карлайл Макмилън, полузаровено в калта, лежеше копче от мундир. Ветровете на сто пролети постепенно го бяха откривали, а после дъждът го бе завлякъл в едно поточе. Поточето го беше изхвърлило в пясъка. Една птица го бе взела в човката си и бе литнала с него към гнездото си, но когато бе разбрала, че е твърдо и безвкусно, го бе изхвърлила в калта. Точно това копче някога бе служило да закопчава куртката на редник Джими К. Ноулис, Седма кавалерия, който яздеше след мъжа, когото всички наричаха Сина на Утринната звезда. Редник Ноулис имаше добро мнение за своя русоляв генерал – генерал Кастър – и се стремеше да бъде пълно негово копие. Би отишъл дори в ада заедно със Сина на Утринната звезда. И в крайна сметка го беше направил.
Ако можеш да изпревариш вятъра, да чуеш отвъд тишината, ще доловиш старите звуци, пулсиращи на това място. Далечни тръби, скърцане на кавалерийски седла, може би и ниското барабанене на самото време. Бледите образи на едновремешните ездачи, яхнали петнисти жребци с виеща се около бърните пара, изскачащи от сенките на Каньона на мъртвия орел, препускащи мощно през зелената прерия.
Понякога, когато вятърът духа подходящо, можеш да помиришеш още по-далечни неща. Така казваха навремето, така казват и днес. Трябва само да се облегнеш назад и да разшириш ноздри. Упражнявай се. Тогава ще ти се удаде. Първо ще усетиш обикновения мирис на безкрайна шир, а после – слабия полъх на стари илюзии.
Недалеч от мястото, където Карлайл Макмилън стоеше под лекия дъждец и гледаше към началото на нищото, падайки от един от по-ниските скалисти хълмове, бе намерил смъртта си антропологът. Свистене във въздуха, последвано от тъп удар в средата на гръбнака, от който бе залитнал напред и полетял надолу. Първите двайсетина метра падането му се бе отличавало с особена чистота по форма и скорост, почти грациозно. До момента, в който се бе ударил в оголения ръб на скалата. Следващите две хиляди метра тялото му се бе премятало като парцалена кукла. Единственият звук беше неговият вик, единственото му възприятие – дъното на урвата, приближаващо към него в мъглявината на белия пясъчник. Беше се размазал в скалата и чакъла на дъното, вратът му се бе извъртял така, че брадичката да докосва долния край на дясната лопатка. Никой от колегите му долу в равнината не беше видял случилото се, нито бе чул писъка му.
Чифт тъмни очи обаче бяха забелязали всичко – мъжът, летящ през хладната слънчева светлина, тънката жълта слънчева светлина, която леко докосва тази земя в средата на пролетта, – но притежателят им нямаше да каже нищо. Нищо, никога. Така стояха нещата. Знаеше се далеч преди войниците на коне да преминат оттук на път към Литъл Биг Хорн. Знаеше се много отдавна.
Карлайл Макмилън се облегна на един от коловете на оградата, обърна очи на запад, втренчено се вгледа в далечината. Огромна площ от празно пространство, прорязвано единствено от някой случаен хълм. Този, който се намираше на километър от него и беше с височина деветдесет и осем метра и осемдесет и пет сантиметра, се наричаше Хълмът на вълка. Една жена танцуваше на върха му, но Карлайл не можеше да я види.
Тя се движеше с боси крака по ниската трева. Далеч, далеч, ниско долу, тя едва успяваше да различи очертанията на фигурата, застанала до спрелия пикап. Един индианец, на шейсет метра зад нея, свиреше на флейта, облегнал гръб на изгнилия пън на отдавна умрял бор.
Ниско надвиснал облак обгърна хълма, студената му влага докосна изящната дъга на женския гръб, плъзна се по извивката на бедрата. Помилва лицето и пръстена с опал на средния пръст на лявата ръка и сребърната гривна на дясната китка, спря се върху сребърния сокол, висящ на верижката около шията. Индианецът вече не виждаше добре жената, долавяше само неясните ѝ очертания през мъглата на облака – моментно зърване на крак или гърда, разлюляна червеникавокестенява коса. Но той продължаваше да свири, защото знаеше, че облакът ще отмине, а жената ще дойде при него.
Далеч, далеч, ниско долу, Карлайл Макмилън включи на задна скорост и излезе на шосето, заравяйки в калта копчето, което някога бе закопчавало куртката на редник Джими К. Ноулис, Седма кавалерия. Когато облакът се отдръпна от хълма и жената отново можеше да вижда лежащата в нозете ѝ долина, фигурата беше изчезнала. Забелязваха се само неясните очертания на пикапа, поел на юг.