ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Според представите ни онова, което по-късно стана известно като Войната в Йеркс Каунти, беше сравнително малка война. Малка и примитивна. Може и да сте зърнали да я споменават с няколко думи в някой вестник или в някой едноминутен телевизионен репортаж, а после да сте я изтласкали назад в съзнанието си като една от онези гадни малки дрязги в онези далечни затънтени места, които нямат отношение към вашия живот. Причините за усложняването на отношенията са комплексни и оплетени. Някои водят началото си отпреди век, че и повече. Дали въпросната война щеше да избухне, ако Карлайл Макмилън не се бе появил в Йеркс Каунти? Трудно е да се каже. Факт е, че той така или иначе дойде.
През първата си вечер в Саламандър Карлайл Макмилън спря в супермаркета в края на града, погълнат от мисли за жената, която бе минала пред фаровете му, а после го беше изчакала да отмине, след като бе направил обратен завой и бе потеглил надолу по Главната улица. В главата му се въртяха думи, идваха отново и отново, нашепваха му за цветя и вятър, за сладко-горчиви спомени. Не му беше ясно дали думите се раждаха в мозъка му, или идваха от радиото в пикапа. Дали не му ги бе прошепнала жената, докато я подминаваше? "По дяволите – каза си той, – това място си играе с главата ми." Той напълни резервоара на пикапа и влезе да плати. Стек от шест бири, плюс сметката за бензина му излязоха седемнайсет долара и осемдесет и седем цента. Магазинът беше празен, с изключение на разчорлената жена на средна възраст зад касовия апарат и един облечен в костюм, мъж, който говореше от телефонния автомат до вратата. Мъжът беше уморен от очевидно тежкия си работен ден, облягаше се на стената, докато говореше. Скръстени в глезените крака, кафяви кожени обувки с пискюли – от скъпите, окаляни от дъжда през деня. Когато от другия край на линията се включи телефонен секретар, той се отпусна още повече върху стената и заговори:
– Здрасти, Кал. Обажда се Бил Фланиган от Корпорацията за развитие на високопланинските плата. Секретарката ми ми каза, че трябва спешно да се свържа с теб. Съжалявам, че все се разминаваме. В момента е – поглежда към часовника си – девет и петнайсет вечерта, вторник, двайсет и седми. Намирам се в Саламандър, на около петнайсет километра североизточно от Ливърмор. Бях тук с Рей Дарджън, за да огледаме мястото, за което бяхме говорили. Първото нещо, което ще направя утре сутринта, ще бъде да се отбия в офиса си. Позвъни ми там. Нямам търпение да чуя как се развиват нещата при теб. Тук сме силно развълнувани от плановете на сенатора.
Карлайл се върна в пикапа си и пое по щатски път 42 към мястото, където шосето се пресичаше с магистрала 91; пред него вървеше кола със знака на официалните щатски власти отстрани. Колата бе потеглила от супермаркета непосредствено преди него, а педалът на газта ѝ се натискаше от кафява кожена обувка с пискюли.
Щом стигна до магистрала 91, Карлайл зави на юг, предполагайки, че в следващия град, Ливърмор, трябва да има мотел. Не се излъга. Главният мотел, едно от онези семейни предприятия, където натискаш звънеца на тезгяха и от вратата, служеща за вход към семейните покои, се появява жена, облечена в зелена памучна рокля на оранжеви цветя. Карлайл беше забелязал, че в осемдесет процента от случаите, ако човек погледнеше над рамото на жената, докато тя търсеше ключа за стаята, виждаше мъж по потник и с чехли на краката, забил поглед в телевизора. Значението на тази повтаряща се жива картина му убягваше.
Жената го погледна.
– Номер двайсет и две. Като излезете оттук, свивате вляво, втората врата, броено от края.
Карлайл беше уморен, раменете му се бяха привели напред. Тъмнокафявите му очи срещнаха за момент очите на жената. Тя бързо сведе поглед, после отново го вдигна, за да проследи отдалечаващия се гръб на новопристигналия. Малкото звънче, прикрепено към рамката на вратата, звънна, когато Карлайл я затвори.
Жената въздъхна и се върна във всекидневната, където се строполи върху един стол до мъжа с потника и чехлите, разкъса опаковката на един шоколадов десерт с карамел и каза:
– Видя ли онзи? Нещо в него малко ме плаши. Наполовина хипи, наполовина индианец, наполовина нещо друго, койот, може би. Не даде адрес и плати в брой. Как може човек да няма адрес в днешно време? .
Потникът нищо не отвърна.
Телевизорът каза:
– Ще бъдем с вас след момент, а сега чуйте съобщенията от вашия местен канал.
Карамелът залепна за зъбите на жената, когато тя отхапа от десерта и сдъвка хапката.
Карлайл хвърли брезентовите си торби върху едно от двете единични легла, застлани с протрити кадифени кувертюри, отпусна се върху стола от черен напукан винил и отвори бутилка бира. Камионите се носеха по магистрала 91. Той посегна през рамо и изгаси осветлението. Единствената светлина в стаята идваше от една примигваща флуоресцентна лампа над мивката в банята. Намираше се някъде на запад от Мисисипи и на изток от Скалистите планини, на север от Небраска и на юг от Канада. На отсрещната стена имаше снимка, изобразяваща индианец с препаска около слабините, възседнал пони и засенчил очи с дясната си ръка, вдигната успоредно на челото. Индианецът гледаше към залязващото слънце, а в платото, разстилащо се в краката му, не се виждаха никакви бизони.