Карлайл се облегна назад, плъзна се надолу и вдигна крака върху по-близкото до него легло. Жената от Главната улица на Саламандър отново завладя мислите му. Лицето, червеникавата коса, зелените очи, наблюдаващи го, докато той отминаваше. Такава жена в Саламандър, на гъза на географията? Беше я виждал някъде и преди или поне жена, подобна на нея. Не точно от плът и кръв естествено. Може би в някой стар сън, който е трябвало да запише, но бе пропуснал да го стори. Стисна бутилката бира между краката си, главата му се отпусна върху рамото. Жената изчезна от мислите му.
Подобно на повечето хора и Карлайл Макмилън се беше изградил като личност както целенасочено, така и по стечение на случайността. Едно решение тук, друго – там. Връщайки се назад в миналото, някои от въпросните решения бяха добри, други – лоши. Изходът от изборите, които бе правил, се определяше от рационални усилия, смесени с непредвидимостта на случките, надвисващи над рамото му в моменти, в които най-малко ги беше очаквал. С други думи, играта на ези и тура, съпътстваща всяко обикновено съществуване. Несигурност, ако трябва да се изразим по друг начин.
От самото начало Карлайл Макмилън бе живял в по-голяма несигурност в сравнение с повечето хора. Той се беше появил на този свят преди малко по-малко от четири десетилетия като извънбрачен син на една жена на име Уин Макмилън и мъж, чието име тя или никога не бе знаела, или бе забравила. От малкото, което майка му му беше казвала, Карлайл бе добил само бледа и променлива представа за своя баща.
И така, през цялото си детство и дори в по-зрелите си години той си представяше този мъж само като тъмен силует, яхнал мотор – от онези, големите, които бяха направени да издържат на големи разстояния. Мъжът караше по крайбрежната магистрала на юг от Кармел на фона на залязващото слънце, пресичаше високия мост, където океанът се врязваше дълбоко в скалите. А жената, седнала зад него? Може би обгърнала ръце около кръста му, с развята от вятъра коса? Това трябва да беше майката на Карлайл Макмилън, преди много, много години.
Тя и мъжът бяха прекарали само два дена заедно, но и те бяха достатъчни. Достатъчни, за да се зачене момче на име Карлайл.
Спомня си топлия пясък под гърба си, докато лежеше до него. Никога не забрави колко топъл беше пясъкът през онзи късен септември. Спомня си и странното му тихо излъчване, което по-късно забелязваше и в сина си. Усещаше, че той знае тайни, чува слабата музика на едно далечно минало, което беше само негово. И въпреки това фамилията му ѝ убягваше. Мисли, че ѝ я бе споменал веднъж, но тогава двамата седяха край запаления на открито огън на ръба на живота и пиеха домашно приготвена бира. Не, не си спомня фамилията му.
Както веднъж беше казала, "в онези дни имената изглеждаха някак маловажни. Знам, че сигурно ти е много трудно да го разбереш, Карлайл, но така го чувствахме тогава. Сега се измъчвам, че не мога да се сетя за името му – повече заради теб, отколкото заради себе си."
И така. Беше му казала всичко, когато той бе на дванайсет години. Седяха един до друг на стълбите пред къщата им в Мендосино. Тя бе прегърнала слабото мълчаливо момче и бе облегнала глава на неговата, докато му говореше, а ароматът на току-що измитата ѝ коса преобладаваше над всички други майчински миризми в нея. Той я слушаше и я обичаше заради безпощадната искреност, с която му разказваше за щастието, че го е родила, дори заради развълнуваните нотки в гласа ѝ, когато говореше за мистичното сексуално отдаване на онзи мъж. Въпреки че на годините, на които бе, на Карлайл му беше трудно да си представи нещо от този сорт, още повече пък – включващо майка му.
Всичко това – нейната искреност, нейната грижовност – беше добре, но не и достатъчно. Карлайл Макмилън тайно копнееше за баща, който да му даде увереността, че всички случайни и могъщи чувства, бушуващи в гърдите му, един ден ще се синтезират в ясна и полезна мъжественост.