Карлайл, все още на колене, с увиснала над яката коса и с капчици пот, стичащи се от върха на носа му и избиващи през избелялата му работна риза, стисна чука в ръка и вдигна тъмните си очи към предприемача. В помещението влетя лястовичка и кацна върху една дъска, лежаща на метър от него, трепна с опашка и се изцвъка отгоре ѝ. Малък бакшиш.
Агентът по продажбите от съседния парцел продължаваше да плещи.
Както и предприемачът.
И Алисън Еди-коя си.
И Пълната скръб.
И целият свят, както се струваше на Карлайл. Доколкото можеше да каже, те всички говореха за едно и също нещо: празни приказки. Глупости, боклук, лястовичи лайна.
– През съботните вечери ще танцуваме в клуба, Алисън...
– Карлайл, къщите в Конкорд са от евтините, така че не се притеснявай за...
– Бил, макар че не можем да го кажем открито, малцинствата няма да са проблем...
– Алисън, страхотно ще ти хареса...
– Карлайл, искам...
– Ще ни трябва място за три коли...
– Айде, свършвай с това място, Карлайл. Имаме нужда от теб в Конкорд.
Карлайл извърна глава и заби поглед в пода. "Промени течението си като река..."
Той бавно се изправи, разкопча колана с инструментите и пъхна чука в едно от отделенията му, докато се отдалечаваше по посока на пикапа си. Младежът, когото предприемачът беше наел за помощник на Карлайл, мъкнеше един опакован витраж от онези за масова употреба. Карлайл вече бе монтирал два такива тази година.
Докато вървеше, говореше – бавно и спокойно. Изгледа предприемача и кимна по посока на младежа.
– Нека той да довърши. А след това може да сложи дограмата в Конкорд и заедно с пистолета си за забиване на пирони да обиколи всички обекти по крайбрежната ивица до Тихуана, да направи един голям кръг и да оправи Бейкърсфийлд по обратния път към Ванкувър.
Младежът, който носеше витража, погледна към Карлайл, после към предприемача. По лицето му бе изписана смесица от страх и объркване. Очакваше указания. Той беше от онези младоци, които, щом чуеха термина за сглобяване без винтове, част от който беше и думата джойнт, смятаха, че става дума за вид дрога. В три от шестте работни дни на седмицата се налагаше Карлайл да го измъква от леглото, за да се появи на обекта. Предприемачът ругаеше и крещеше на Карлайл да се върне веднага на работа, младежът продължаваше да държи витража, застинал на мястото си, хората от съседния парцел наблюдаваха с нескрито любопитство. Карлайл Макмилън се качи в пикапа си и запали двигателя.
Върна се в апартамента, който държеше под наем, напъха дрехите и радиото си в две брезентови торби и се оправи с наемодателя си. Успя да пристигне в банката непосредствено преди края на работния ден и изтегли всичките си спестявания: единайсет хиляди двеста и дванайсет долара и четирийсет и седем цента. Хиляда в брой, три хиляди – в пътни чекове, две хиляди – в чек, който щеше да изпрати на майка си, за да ѝ помогне на първо време, останалото – в банков ордер.
По-малките му инструменти отидоха в металната кутия, завинтена към багажника на шестгодишния пикап шевролет. Книгите, дърводелският тезгях и другите неща, които заемаха повече място, засега щяха да останат в един нает от него контейнер, докато се установеше някъде. Потегли в късния следобед, без да има представа накъде ще поеме.
Започна с Оукланд Бей Бридж, зави на север към Сакраменто и по едно време избра малък двупосочен път, пресичащ Сиера Невада и водещ към Айдахо. Природата наоколо му харесваше, но беше прекалено близо до Калифорния, прекалено близо до тътена на едно бъдеще, което той нямаше желание да види.
Изглежда, когато се озовеше на кръстопът, пикапът си имаше собствено мнение, затова Карлайл го остави да продължи на изток и да измине целия път до брега на Северна Каролина. При Седър Айлънд взе ферибота за остров Окракок и нае стая, за да наблюдава траулерите и да хване вятъра. Но присъствието на предприемачите се усещаше и там – не на самия остров, малко на юг и на север, но настъпваше бавно към него. Можеше да ги подуши, да ги почувства. Прецакваха Нагс Хед със своите нови къщи и тематични ресторанти, строяха на земя, към която морето винаги щеше да има претенции, врънкаха правителството за помощи, когато издигнатите от тях постройки биваха помитани от вълните, макар предварително да знаеха, че не бива да строят върху капризните дюни.