До входа на парка имаше телефонен автомат. От информацията му дадоха номер и той го набра, а от небето заръмя. Отговори някакъв мъж. Карлайл за малко да затвори, но се спря и попита за Шарън. Тя взе слушалката, замълча, когато Карлайл се представи, и после каза:
– Моля те, изчакай да се прехвърля на другия телефон.
Тонът ѝ беше равен, все едно че Карлайл се бе обадил, за да си поръча галон разредител за бои. Когато Шарън остави слушалката, до слуха му достигна някаква музика, а после гласът ѝ, който казваше:
– Рони, скъпи, моля те затвори, когато разбереш, че съм вдигнала слушалката на телефона в спалнята. Отново заговори, но този път звучеше различно – сърдечна, радостна, че го чува:
– Къде си, Карлайл?
Той ѝ каза. Каза ѝ всичко, което се очакваше да каже в този момент, и наистина го мислеше. Каза ѝ, че е в Чимни Рок, че навън вали, а той си мисли за нея и тя много му липсва.
– О, Карлайл, как ми се иска, да съм там с теб! Продадох малкия си парцел преди доста години, но продължавам да обичам това място. Кажи ми къде точно стоиш в момента?
Той ѝ обясни.
- Мога да си те представя. Планината е зад гърба ти. И реката. Задръж слушалката, за да мога да чуя как водата се плъзга по камъните.
Той се подчини, поглеждайки към тъмното небе.
- Ела в Ню Йорк, Карлайл. Ще се радвам да те видя отново.
Той ѝ призна, че е стигнал дотам, че го побиват тръпки от места, където се срещат повече от хиляда души и където в пиковите часове се носят съобщения по радиото във връзка със задръстванията по улиците. Тя отвърна, че го разбира. Поговориха още малко, после топло се сбогуваха.
Впоследствие съжали, че ѝ се беше обадил. Върна се в стаята си, почете известно време, после заспа. На зазоряване си свари термос кафе и потегли на път – отново на запад, изпаднал в състояние на пълна апатия.
Прекоси Ашвил и зави на запад. Дни, прекарани по пътищата – всеки следващ еднакъв с предходния. Въртене на колела, прескачащи се мисли, а сред тях – мисълта за Коуди Маркс.
Излезе от южната част на района, заизкачва се на север към царството на соята, шопарите и царевичните поля, простиращо се отвъд залеза. До един мост в Охайо забеляза момче на около осем години – стоеше и наблюдаваше трафика. На двеста метра зад гърба му се виждаха стопански постройки; вероятно детето бе дошло оттам. Преди шейсет години синът на някой фермер сигурно бе наблюдавал влаковете и се беше чудил накъде водят релсите. Сега едно момче, облечено в стари джинси и с бейзболна шапка на главата, наблюдаваше камионите и колите, проследяваше лентата на асфалта с поглед, обхващаше всички посоки наведнъж и в главата му почваха да се оформят мечти; плановете щяха да дойдат по-късно.
Продължи още на запад. През повечето дни беше горещо. Безжалостно бяло августовско слънце, тежко слънце, светлини от прожектори, меко фокусирани върху смесица от прах и вечерна мъгла, светкавица в далечината. Понякога – дъжд, скърцане на чистачки по прозореца на колата, свистене на гуми върху мокрия асфалт на провинциални шосета, тичащи като воденични улеи през късните летни царевичаци. Табелки с имената на села, заявяващи минала слава, малки победи, отдавнашни, но не и забравени, представени на света така, сякаш точно тази част от историята щеше да има особено голямо значение за бъдещето: "Щатски шампиони по бягане за 1972 година". Очукана, едва четяща се табела.
И миризмите, наситени и летни: свински котлети на грип, прясно окосена трева в малките градчета, метална смазка в старите промишлени градове, изгорели бензинови пари от тракторите, на страничните врати на един от които се четеше надписът "РАЗМЕНЯМ ЗА ИСУС".
И звуците. В Бетендорф, Айова, знамената пищяха "Да живее Бикс!", а старовремски джаз се разливаше над кафявите води на Мисисипи, над барджите и влекачите: "Тътря се, тътря се, тътря се едва към земята на мечтите от сънищата където тя не спира да стене цяла нощ и ме води след себе си като куче на каишка, когато започнат да затварят Сторивил." През една събота в Сиукс Сити, по залез слънце, докато Карлайл натискаше педала на газта, дочу звъна на камбаната на католическата катедрала.
Във всеки окръг се натъкваше или на музикален фестивал, или на подготовката за такъв. Джим и Джес, заедно с поддържащия ги състав, обещаваха неделен концерт някъде в затънтената провинция.
Джес бе с прилизана назад коса, мандолината му се опитваше да застигне китарата на Джим, а зад тях се носеше звукът на гъдулка, примесен с този на петструнно банджо. Карлайл стоеше далеч от сцената сред дърветата край опънатите лавки, пиеше лимонада и слушаше.