Един дебел мъж, понесъл калъф за цигулка, го попита:
– Да не си колекционер, момче?
Карлайл поклати отрицателно глава и мъжът отмина, оглеждайки се за колекционери.
Някъде на запад от Мисисипи и на изток от Скалистите планини изникваше малко градче, едно от онези места с прах между зъбите и сухо хъркане в гърлото: Саламандър.
ПЕТА ГЛАВА
Жената, която мина пред фаровете на пикапа на Карлайл Макмилън по време на първото му посещение в Саламандър, се казваше Сузана Бентийн. Както се беше случвало с мнозина други мъже, които бяха оглеждали Сузана и се бяха питали какви ли екзотични прелести се крият под наметалото и роклята ѝ, именно видът ѝ бе привлякъл първоначално вниманието на Карлайл. От пръв поглед човек лесно би могъл да я вземе за реликва от дивите години на университета "Бъркли". Спокойно би могла да мине за една по-стара версия на онези идеалистично настроени млади хора, които преливаха от енергия, разпространяваха памфлети в името на неясни каузи и подтикваха другите да се подписват под петициите на Седморката от Секокус или в защита на човешките права в държави, които повечето хора дори не можеха да открият на картата.
Подобна оценка би била погрешна. Майката на Сузана, унгарка по националност, бе починала, когато момичето бе едва на четири. Преди смъртта си майка ѝ я беше поверила на грижите на баща ѝ, учен, чиято работа се заключаваше в прилагането на символизма на Юнг към загадките на древните култури и го отвеждаше там, където човешките същества копаеха в търсенето на нещо, което да им покаже какво са били, преди да се превърнат в хора. Сузана бе пътувала с него – момиче в сандали, тениска и шорти с ластик в кръста. Тя сменяше училищата в Кайро, в Хартум, играеше с децата на местните покрай прашните разкопки край втория катаракт на Нил или големите разкопки в Олдувай. В жегата на аборигенските села тя сядаше до баща си, когато той пускаше касетофона си, и двамата слушаха приказки за едно далечно и невероятно минало, а вихърът от алегории и образи изпълваше слуха ѝ. Накратко, Сузана Бентийн беше дете на пустинните нощи и дивашките барабани.
Когато баща ѝ защити професура в Йейл, тя поддържаше къщата и приготвяше вечерята му – в известна степен вече остаряла, превърнала се във ветеран от живота по пътищата. Една сутрин телефонът в кухнята в Ню Хевън иззвъня. Чу равния глас на някакъв археолог с изкаляни ботуши и мръсни работни дрехи, долитащ по линията от Мадър Бел, Йеркс Каунти, Южна Дакота:
– Падна от една скала преди около три часа. Никой от нас не видя как се случи. Какво мога да кажа... Наистина съжалявам. Беше добър човек. Ще се погрижим за подробностите тук вместо вас.
След като с мъка изкара една скучна и непоследователна година в университета "Брин Моур", тя заряза следването, за да се опита да открие какво е възможно и какво – не. Комуни и принуждения, стари градове и автобуси от Третия свят, сама и в непрестанно движение. В непрестанно движение.
Известно време живя на Испанското крайбрежие, в Сан Себастиян. Къщата принадлежеше на мъж на име Андрю Танър. Тя беше на двайсет и три и в непрекъснато дирене, Танър – на петдесет и шест, журналист и авторитет, озоваващ се на места, където хората се биеха един срещу друг по не особено ясни причини. Където избухнеше конфликт, там се озоваваше и Андрю Танър, сам, въоръжен със своите бележници.
Сузана остана в Сан Себастиян. Все го чакаше да се върне от Ентебе, Бейрут или Виентян. Понякога ѝ телеграфираше и тя хващаше влака за Париж, за да прекара един-два дни с него, докато той си отдъхваше, изчаквайки да му се изперат дрехите. Остана при Танър близо три години. През цялото време не я свърташе на едно място. Вече се замисляше да го напусне, когато пристигна телеграма от Бейрут: минохвъргачка бе уцелила пикапа на Танър и той бе загинал. Изглежда, всички бащи умираха.
Танър. Спомняше си продължителните разговори с него на чаша вино в Париж, на кафе и коняк на верандата на къщата му в Сан Себастиян. Беше обрулен от вятъра и слънцето, мълчалив по свой собствен начин, сякаш живееше втори живот в някое друго време. Съвременните войни, обичаше да казва той, бяха прекалено бързи, прекалено зависими от машини, липсваше им онова, което наричаше "величественост на конфликта". Копнееше за виковете на центурионите, за кавалерията на Наполеон, проправяща си път през прясно навалелия по равнините на Европа сняг, за ездачите в черни роби, разбунващи пясъците на Арабия.