Танър бе наблюдавал Сузана и бе забелязал неспокойния ѝ дух. Беше пътувал надълго и нашироко и бе виждал подобни жени и преди. Африканката от летището в Момбаса с кожа с цвят на мока и царствена походка, която не му предложи повече от кратък поглед; извивката на голото ѝ рамо се сливаше с тази на слабата издължена ръка, отрупана със златни гривни. Или пък другата, която просто беше зърнал да излиза от една сграда и да се насочва към друга, пресичайки тесните византийски улички на пазара в Калкута. Помнеше зеленото ѝ сари и дългата ѝ кафява шия, както и очите ѝ, спрели се само за миг върху него. И още една, която бе видял преди повече от трийсет години, арабка с дете на ръце, слизаща от второкласен вагон на гарата в Маракеш. Но тогава още беше момче и не бе наясно какво точно означава да бъдеш мъж.
– Мъжете ще са проблем за теб – беше казал той на Сузана една вечер. – Или по-скоро, намирането на подходящия. – Танър имаше навика да говори с недомлъвки, сякаш четеше записки от тефтерчето си.
– Какво имаш предвид? – попита го тя.
Той замълча.
– Малко ще са мъжете, които ще са подходящи за теб – обясни след малко. – Повечето от нас си остават момчета възможно най-дълго. Упорито отказваме да приемем отговорностите, които са неделима част от зрелостта, и използваме измамно привлекателните неща, които въображението ни може да роди, като средство за отблъскване на разумните претенции на напълно разцъфналите жени.
В тъмнината – стържещ звук от драсването на клечка кибрит, за да запали друга цигара. Тя се извърна към него. Слушаше и го разбираше. Силуетът му се очертаваше на тъмния фон на Средиземно море. Някои от вълните излъчваха зеленикава фосфорна светлина, докато прииждаха към тях.
Танър продължи:
– Причината е проста: момчешкото ни минало изисква от нас значително по-малко, отколкото една жена. Жената, в която ти се превръщаш или в която вече си се превърнала, има определени очаквания, когато погледът ѝ се спре върху даден мъж. Тези очаквания не се покриват, когато отсреща стои момче.
Той се поколеба и остави гласа си да се снижи до шептящ и едва доловим тон:
– Във всичко това са се загнездили болка и тъга. Момчето го чувства, знам го със сигурност, и допускам, че... допускам, че и в жената се надигат същите емоции. Мисля, че един ден може да откриеш, че си самотна.
Сузана бе облечена в светлобежов кафтан, обвиващ нежно тялото ѝ. Държеше чаша коняк в отпуснатата в скута си ръка и бавно се поклащаше на люлеещия се стол, загледана във водата. Откъм Азорските острови подухна лек ветрец и разтвори полите на кафтана. Меката памучна материя погали кожата ѝ. Танър се приведе над нея и докосна с устни главата ѝ, после се оттегли в къщата. Когато го последва след около час, го завари заспал на коженото кресло пред бюрото му, а в пишещата машина се виждаше недовършен ръкопис.
На следващата сутрин бе изчезнал, оставяйки лист хартия на възглавницата до нейната. Беше написал следното:
Навлязох в средната възраст
доволен,
споразумял се
с бързоногата светлина
и повтарящ на себе си,
че съм постигнал онова,
което би могло
да бъде постигнато.
После... ти...
Отново ти –
след всичките тези години!
Виждал съм те и преди
в пустини
и влакове,
край крепостни стени,
край които играят
огнегълтачи,
танцуваща
като пропаднала монахиня
по улиците на Претория –
извивката на гърба ти,
отмятането на главата ти,
случайното откриване
на жълт чорап,
когато музиката започне.
И изведнъж...
...Отново
се боря
за часовете.
Но не мога да сторя
нищо повече
от това –
да ридая сладостно,
оплаквайки смъртта
на сините есени.
Сега това е всичко,
което мога да направя.
И никой не забелязва
зимните ми копнения...
...Нито познава скритите ти желания.
Никой,
освен Учителя по танци