Връщайки се назад във времето, Карлайл Макмилън осъзнаваше, че може би нямаше да спре в Саламандър през онази първа вечер, ако знаеше какво го очаква, а щеше да пресече Йеркс Каунти и да излезе от другия му край.
– Оказа се, че болката е прекалено голяма за човек, чието единствено занимание е търсенето на тихо и спокойно място – така беше отбелязал веднъж той.
Лесно е да се разбере защо бе казал подобно нещо. Спомените му все още бяха ясни и добре оформени: птици, издигащи се в небето с хищнически писък, воини, завързани за дънерите на дървета през април, за да бъдат бичувани. Бумтене на пушки и дрезгав пукот на старо оръжие. Сирени, крясъци на мъже, прах, издигащ се бързо и високо в утринното небе, огньове на плоското плато, с което завършваше Хълмът на вълка. И бавната деградация на някакво подобие на справедливост и прямота.
Челюстите на Карлайл се стягаха, когато заговореше за това. После се усмихваше едва-едва и казваше:
– Но си имаше и положителни страни. Като цяло, бих сторил същото отново.
Разбира се, че би го сторил. Колко жени като Сузана Бентийн можеха да се открият на тази земя? Или като Гели Девъроу? Почти николко. Сузана, Гели и онова, което по-късно стана известно като Войната в Йеркс Каунти, помогнаха на момчето да порасне. Накараха го да се изправи гордо и да възмъжее. Карлайл го признаваше.
Той пристигна в Йеркс Каунти от север, късно през въпросния августовски ден, спря и се огледа наоколо. Туфи ниска трева, Хълмът на вълка вдясно. Мъгла, лек ветрец, тишина. Отново на юг по прашния червеникав път, след няколко километра
– Асфалтът на щатски път 41 под гумите на пикапа му. Той опъна карта пред себе си, облегна се на волана и се замисли за възможностите. След около час щеше да се стъмни напълно. На десет километъра източно се намираше малко градче. В противоположната посока следващото място с размер, достоен за отбелязване на карта, беше Каспър, Уайоминг, на петстотин километра от мястото, където се намираше Карлайл. Нищо от тук до там. Завой на изток.
Петнайсет минути по-късно Карлайл напрегна взор през чистачките на пикапа и забеляза четирите цилиндрични кули на силоза в далечината. Табела в началото на града: "Добре дошли в Саламандър, нас. 942 души, надм. вис. 6911 м."
Табелата беше очукана, нуждаеше се от пребоядисване. В буквата "о" на "Добре" имаше три дупки от куршуми. Толкова по въпроса за гостоприемството на местните жители.
Още съобщения: дневното разписание на църквата, "Лайънс Клъб" събира членовете си всеки вторник на обяд. Карлайл бавно пое по шосето, представено лицемерно като Главна улица. Градът се състоеше от по две пресечки от двете страни на търговската част и пет пресечки зад него. Покрай "Царството на пикапа и поправка на косачки, елате при Дуейн", покрай автокино "Блу Скуеър" (ЗАТВОРЕНО ПРЕЗ ПОЧИВНИТЕ ДНИ) и "Джакребит Лейнс" (ЗАТВОРЕНО, прозорците заковани с шперплат). Превключи на втора и двигателят леко изръмжа. Чистачките заскърцаха по стъклото, тъй като дъждът бе намалял. Късна слънчева светлина прониза облаците далеч на запад.
Търговците по Главната улица затваряха вратите на магазините си в края на работния ден. Сградите бяха предимно дървени, боядисани в бяло – личеше, че някои от тях бяха стабилно построени, но отчаяно се нуждаеха от изцикляне и пребоядисване, а част от покрива на онова, което навремето бе хотелът на Саламандър, беше пропаднала. Сред дървените постройки се мяркаха няколко чудесни тухлени къщи във викториански стил, като бившата аптека "Мелик" например. Измежду някои от сградите можеха да се видят къщите от страничните улички, а зад тях – безкрайната шир. Нямаше много дървета, а онези, които се мяркаха тук-там, бяха малки поради недостига на вода и плитката на повечето места почва. По-високите бяха отсечени още преди години, за да бъдат използвани в строителството и за огрев.
Карлайл Макмилън спря до очукания бордюр пред една кръчма с табела "Лерой". Излезе от колата, разкърши ръце и колене. Дълъг ден, жаден ден, шестстотин трийсет и пет километра от зори до здрач. Влезе в "Лерой" и точно когато слънцето се скри, се плъзна върху първата табуретка, изпречила се насреща му. Отчаяно се нуждаеше от горещ душ. Лерой беше от другата страна на дървения бар, унесен в разговор с висок мъж с каубойска шапка на главата. Каубоят, който навремето може и да е бил изтънчен, но сега със сигурност беше злъчен и избухлив, пушеше тънка пура и имаше вид на човек, изпълнен с гневно безразличие към живота. Двама мъже с бейзболни шапки, на които бе избродирано логото на фирма за производство на изкуствени торове, се привеждаха над най-мизерното подобие на маса, което Карлайл някога бе виждал. То се клатушкаше и кривеше, а подложките за сервиране бяха дълбоко прогорени от цигари.