Тогава Бъди щеше да седне на една малка масичка, поставена на границата на щата, и всички изолирани трябваше да минават на интервю при него, за да се пробват да получат сертификат за зрелост, преди да напуснат. Някои, мнозина, по-голямата част, никога нямаше да успеят. Онези, които го постигнеха, щяха да получат буква "В" за "възрастен", набита в челото, за да може светът да ги разпознае и третира като разумни същества. Единственото, което Бъди очакваше като награда за своята брилянтна идея, както и за работата си на интервюиращ, бе да получи концесия за разпространение на лосион против акне "Клиърасил" из целия щат за неограничен период от време, както и правото да ръководи долнопробен увеселителен парк, който щеше да нарече "Бъдипенд".
Докато слушаше Бъди, Карлайл си мислеше, че предложението си имаше своите достойнства, стига веднъж човек да превъзмогнеше първоначалното си усещане за налудничавост. Цените на автомобилните застраховки щяха да паднат, както и процентът на престъпността. Лошата музика щеше да се изпари. Имаше и още плюсове. Бъди му беше изброил доста дълъг списък от тях, но точно сега Карлайл не можеше да си ги спомни всичките. По дяволите, Бъди Риймс му липсваше понякога, липсваха му компанията му и добрите му идеи. Освен че беше свестен дърводелец и приятел в пиенето, Бъди бе и първокласен обществен теоретик – е, може би едно-две нива под тази категория – и се държеше като пълна противоположност на Карлайл, като казваше и правеше неща, които Карлайл никога не би си и помислил да каже или направи.
Уейлън и Уили ръмжаха от музикалния автомат в кафенето, възхвалявайки мъжете, пиянстващи из долнопробните заведения, и добродушните мазохистични жени, които ги обичаха въпреки греховния им начин на живот. В цилиндричната пластмасова касетка на тезгяха имаше място за десет парчета пай. Шест бяха изчезнали. Бяха останали ябълков пай и някакви чудесии с крем, изглеждащи някак печално в края на деня – сутрешната им енергия бе само спомен, заменен от ранно нощно клюмване. Карлайл реши, че парчетата пай не са лоша метафора на самия него, както и на жената, която излезе от кухнята и го забеляза да седи пред тезгяха и да се клатушка бавно върху една от високите табуретки.
– О, здравейте. Не знаех, че е влязъл клиент. Мога ли да ви бъда полезна с нещо?
Гели Девъроу беше уморена, чувстваше се уморена и изглеждаше уморена. Приятен, не много висок глас. Леко обрулено от вятъра малко тъжно лице. Тялото ѝ беше слабо – може би да, а може би не. Дълга черна коса с няколко сребристи кичура из нея, вързана на опашка с ластик. Очи с някак омагьосващ цвят – сив или близък до сивото. Много, много отдавна трябва да е била красива, но сега имаше същия сух, изтощен вид като града, в който живееше.
– Ами, опитвам се да намеря къде да вечерям и това, изглежда, е последната ми надежда в Саламандър.
Гели Девъроу се усмихна – добра усмивка, искрена усмивка.
– Тук обикновено си хапваме стабилно някъде около дванайсет на обяд. Към шест е леката вечеря, а дванайсет часа по-късно – закуската. Така че в известен смисъл сте попаднали в пролуката, а последната ви надежда си отива с всяка секунда. Ето, хвърлете един поглед на менюто и може би ще успеем да измислим нещо.
Менюто беше написано на ръка и пъхнато в напукан пластмасов джоб. Карлайл бе виждал същия този списък във всяко едно кафене от тази част на Америка: хамбургер, чийзбургер, зеленчуков бургер, хамбургер с бифтек, свинско филе, сандвич със сирене на грил, сандвич с риба тон, сандвич с яйце, пържени картофи... Цената на сандвича с риба тон беше два долара и четирийсет и пет цента (заедно с пържени картофи), но това предложение бе зачеркнато от менюто.
Карлайл вдигна поглед към Гели и приятелски ѝ се усмихна.
– Какво ще ми препоръча главният готвач? Пилето с бадемов сос и розмарин, сервирано с непретенциозно бяло вино, или телешкото със сметана?